Сейнт Луис се мержелееше пред „Гордостта на Нови Орлеан“, докато параходът изпърпорваше последния километър нагоре по реката. На пристана имаше много кораби, но параходът лесно си намери място за акостиране.
Бранди беше изпълнена с ужасно чувство за тревога, докато стоеше на палубата заедно с Рейф. Когато следващия път щеше да се качи на борда на параход, за да се насочи обратно надолу по течението, тя щеше да бъде съпругата на този мъж и целият й живот щеше да се промени. Хвърли поглед с присвити очи на Рейф. След последната нощ не беше сигурна какво да мисли за него. „Мил“ никога нямаше да е думата, която би използвала да го опише, но снощи той изглеждаше мил. Спомняйки си случилото се, тя си мислеше, че цялата вечер беше като една мечта. Наистина ли този висок, мълчалив мъж я беше взел в прегръдките си и танцува валс с нея под лунната светлина? Той наистина ли не беше й се присмял за липсата й на умение? Неговите действия я изненадаха и зарадваха, но въпреки това тя се предупреде да не им вярва много. Трябваше да се научи да танцува. Кои друг можеше да я обучи, ако не Рейф? Та по този начин никой нямаше да разбере колко изостанала е тя.
— Марк и аз трябва веднага да свършим някои неща. За теб добре ли ще е да останеш тук на парахода? — въпросът на Рейф я изтръгна от мислите й.
— Разбира се — отговори безгрижно тя. — Какви са нашите планове?
— Ще се регистрираме в хотел „Плантърз Хауз“, но за теб няма да е добре да се нанесеш в него, докато не ти намерим компаньонка. Веднага щом това се уреди, можем да започнем приготовления за сватбата.
— Толкова бързо? — каза тя с лека въздишка.
— Няма много време. Надявам се да намерим свещеника, който ожени Марк. Някои настояват за триседмично трикратно обявяване на лицата, които ще се женят, но няма време за това.
— Можем да сключим граждански брак — предложи тя, мислейки си, че ще извършат светотатство, ако сключат брак в църква пред свещеник.
— Не. Не искам да тръгнат клюки за нашия брак. Ще се оженим в църква. — Това беше заявление, което не търпеше никакво противоречие.
Ако не знаеше как стоят нещата, тя наистина би помислила, че за него това е от значение, но както той самият каза, беше просто необходимо да пресекат пътя на клюките.
— Ще се върна при теб при първа възможност.
— Ще те чакам — отговори тя с глас на жена, която ще бъде разделена от любимия си за няколко часа.
Рейф осъзна, че й се усмихва, когато на палубата се появиха Марк с децата и гувернантката.
— Готов ли си, Рейф? — попита Марк, като се присъедини към тях.
— Да. До скоро, Бранди — каза й той с по-интимен тон.
Тя само се усмихна, като ги гледаше как се отдалечават. Мери скочи към нея, за да я прегърне.
— Бъди добра, миличка — каза й Бранди.
— Ще бъда — обеща тя и след това се затича да догони разтревожения си баща.
Рейф и Марк взеха карета, която остави Рейф пред „Плантърз Хауз“.
— Ще отида в къщата на Дейвидсънови да оставя там децата и след това ще видя какво може да се направи. Ще ти се обадя.
— Непременно. Колкото по-скоро уредим този въпрос, толкова по-добре за нас.
— Ще говоря с майката на Жанет. Надявам се, че тя може да препоръча някоя подходяща жена.
Рейф влезе в хотела и регистрира две допълнителни свързани стаи с надеждата, че ще му потрябват за Бранди и компаньонката й.
Дванадесета глава
Клер Патерсън стоеше на прозореца на малкия си офис в „Уелингтън Гърлз Академи“, загледана в оживената градска улица долу. Имаше толкова много хора в този град с толкова много места, където може да се отиде и да се направят толкова много неща. Но ето, че завършваше още една учебна година… а тя какво беше постигнала? Вярно е, беше помогнала на още един клас млади жени да придобият изтънченост и грация. Беше ги вдъхновила да четат, пеят и свирят на музикален инструмент. Беше ги консултирала, когато те имаха грижи, беше изсушавала сълзите им, когато бяха с разбити сърца, и беше ги приветствала, когато имаха успехи. А сега учебната година почти беше свършила, както през последните осем години, и тя отново оставаше сама.
Клер с въздишка се обърна от прозореца и отиде на бюрото си. Започна методично да изпразва чекмеджетата, както беше правила миналата и по-миналата година. Учебните й часове бяха свършили. Тя обожаваше да работи с момичетата, Господ знаеше как обожава това, защото без ученичките й животът й беше лишен от смисъл. Но имаше дни, като днешния, когато тя не можеше да не си спомни, че беше едно от онези млади и щастливи момичета, завършващи Уелингтън.