Бранди си каза, че Рейф не й липсва и че се радва, че той беше излязъл с Марк. Но часовете минаваха, а тя лежеше сама в леглото, което двамата бяха делили през нощите по време на това пътуване, и не можеше да не си спомни вълнението, което бе изпитвала при допира на ръцете му, сладостта на целувките му и мощта на любенето му. Раздразнена тя се обърна по корем и се опита да се настани удобно.
Почти беше заспала, когато чу вратата да се отвари и Рейф влезе в каютата. Бранди беше оставила лампата да свети слабо и увеличи леко светлината, когато той започна да се приготвя да си легне. Тя знаеше, че няма да й се удаде по-добра възможност и затова седна в леглото, за да му каже за онова, което не й излизаше от ума.
— Рейф, трябва да поговорим — каза Бранди.
— Не знаех, че ме чакаш.
— Важно е. Става дума за майка ми.
Той не отвърна нищо, а продължи да разкопчава ризата си.
— Когато стигнем в Начез, искам да се срещна с нея насаме.
— Защо?
— За да й обясня как стоят нещата.
Той се вцепени и се зачуди каква част от тяхната сделка смяташе да разкрие Бранди.
— И какво по-точно искаш да й кажеш?
— Как съм те срещнала и съм се влюбила в теб толкова бързо, че не съм успяла да ти устоя. Ще й кажа, че съм те желала толкова силно, че не съм могла да дочакам завръщането си у дома, за да се омъжа за теб.
Той долови нотката на горчивина в гласа й и това го жегна.
— Мислиш ли, че ще ти повярва?
— Надявам се — отвърна Бранди почти шепнешком. — Не мога да позволя на никого и нищо да нарани майка ми. Тя е работила усилено цял живот. Никога не й е било лесно и не искам сега да бъде наранена.
Рейф я погледна.
— Да не искаш да кажеш, че според теб аз мога да я нараня нарочно?
— Истината за нас ще я сломи. Искам да ми дадеш честната си дума, че никога няма да й кажеш истината за нашия брак. — Бранди го погледна в очите и не отмести погледа си.
— Давам ти честната си дума, че няма да й кажа истината за нас, но няма ли тя сама да се досети, когато бебето се роди и ти си тръгнеш?
Споменаването на единствената причина, поради която той се женеше за нея, я накара да се напрегне. Бранди се помоли мислено да успее някак да намери парите, от които се нуждаеше, за да му плати, преди да настъпи този ужасен, съдбоносен ден.
— Ще мисля за това, когато му дойде времето. Кой знае? — усети, че го дразни тя. — А ако не забременея?
Рейф тихо изръмжа. Думите й помрачиха настроението му. Погледът му се втренчи в нея, сякаш искаше да проникне до дъното на душата й.
Бранди усети, че го беше притиснала твърде силно, и побърза да продължи.
— Искам първо да отида у дома сама и да прекарам около час насаме с майка ми, преди да те представя. Искам този момент да бъде много приятен и за двете ни. За останалото можем да се тревожим по-късно.
— Добре, Бранди. Щом така искаш, така да бъде. Ние с Клер все ще успеем да си намерим някакво занимание, докато ти говориш с майка си.
— Благодаря — каза тихо тя, докато той се приближаваше към леглото.
Рейф остана да я гледа известно време, след което легна до нея.
Вече не беше необходимо да казват каквото и да било. Телата им говореха вместо тях на език, стар колкото света.
На следващия ден Бранди седеше нервно във файтона, който се движеше по улиците на Начез на път за малката наета къща, в която майка й очакваше завръщането на дъщеря си. За пръв път през живота си Бранди беше благодарна, че майка й вече не беше добре със зрението. Така тя може би нямаше да проникне зад фалшивата усмивка и фалшивите прояви на радост от страна на дъщеря й. Майка й винаги бе имала способността да я разчита като отворена книга. Бранди никога не бе успявала да я излъже или да скрие нещо от нея. Тя се надяваше, че този път щеше да успее. Освен това се надяваше и че ще убеди майка си, че чувствата й към Рейф бяха истински и че двамата наистина се обичаха и желаеха този брак.
Когато файтонът спря, Бранди си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и слезе. Тя плати на кочияша и влезе в къщата, готова да изрече най-голямата лъжа в живота си пред човека, когото обичаше повече от всичко друго.
— Мамо? — извика тя, когато влезе и видя, че в дневната няма никого.
— Бранди! Най-после се върна! Този път те нямаше толкова дълго, че бях започнала да се тревожа за теб — извика развълнувано Либи О’Нийл от кухнята, където седеше с Алтея, жената, която се грижеше за нея по време на отсъствието на Бранди. Либи беше дребна женица, но притежаваше голяма смелост и мъдрост и точно сега нищо на света не можеше да й попречи да скочи на крака и да тръгне към дъщеря си. Колкото и слаба да беше, тя успя да се изправи и тръгна забързано през къщата по посока на гласа на дъщеря си.