— На нея приличаш, нали?
Бранди се разсмя.
— Едва ли. Мисля, че като дете трябва да съм подложила нейната доброта на голямо изпитание, но понякога е добре човек да бъде куражлия.
— Без кураж ти не би постигнала всичко това — съгласи се Клер.
Забележката на приятелката й накара Бранди да замълчи и тя се запита дали онова, което беше постигнала, беше хубаво или лошо. Рейф им помогна да се качат във файтона.
— Разкажи ми за семейството си, Рейф — помоли го Либи, когато потеглиха. Тя искаше да научи колкото се можеше повече за мъжа, който й беше станал зет.
— Няма много за разказване, госпожо О’Нийл — започна той.
Либи го прекъсна незабавно.
— Минутка, младежо. Сега ти си част от семейството. Какви са тези официалности?
Рейф изглеждаше леко изненадан и сконфузен от укора й.
— Наричай ме Либи или дори мамо, ако искаш. Но госпожа О’Нийл? Никога.
— Да, госпожо.
Тя го изгледа. Рейф й се ухили. Никога досега не бе срещал майка като нея.
— Добре, Либи — каза той.
— Така вече е по-добре — каза весело тя. — А сега, за семейството ти…
Отговорът на Рейф беше кратък.
— Родителите ми са мъртви, а аз бях единственото им дете.
— Да, но сега имаш моята Бранди — каза Либи. — Вече не си сам.
— Така е — съгласи се той, хвана Бранди за ръката и й се усмихна.
Бранди го погледна и му отвърна с изпълнена с благодарност усмивка. Рейф беше удържал думата си.
През целия път до плантацията те продължиха да си говорят за общи неща. Либи веднага беше харесала Клер.
— Моето момиченце работи дълго и усилено, за да направи живота ни по-добър. Прекрасно е, че ти й помагаш толкова, както и това, че Рейф се е сетил да те наеме. — Тя хвърли един поглед на Рейф и се обърна отново към Клер. — Бранди създава ли ти много неприятности?
Бързият поглед, който й хвърли Бранди, накара Клер да потисне усмивката си.
— Не, Бранди си е много добра. Виж, уроците по покер, които ми дава, нямаха толкова голям ефект, колкото моите уроци за нея. Страхувам се, че не съм схватлива колкото нея. Изглежда, че в тази област ми липсва талант.
— Това не е проблем. Ако продължим да играем, няма да бъде за пари, а само за удоволствие — каза Бранди.
— И на мен ми харесва да играя само за удоволствие — добави Рейф и хвърли един поглед на Бранди, когато си спомни за първата им брачна нощ.
Либи огледа доволно дъщеря си.
— Ти играеш много добре покер, скъпа, но винаги съм се тревожила от присъствието ти на онзи кораб. С Рейф ще бъдеш много по-щастлива. Просто го знам.
Бранди не каза нищо, защото не й се искаше да излъже майка си. По-щастлива с Рейф ли? Едва ли. Сега дните преди съдбоносната игра на карти й се струваха нереални. Оттогава животът й се бе променил толкова драматично, че тя почти не можеше да се познае. Сега тя беше истинска дама… госпожа Рейф Морган.
Един час по-късно Рейф обяви, че почти бяха пристигнали в Белерайв.
— Още колко ни остава? — попита Бранди, докато оглеждаше любопитно полята около тях.
— През последните десет минути се движим през територията на Белерайв, но до къщата остават още няколко мили. Като стигнем до отклонението, ще можете да я видите в далечината.
Когато след малко завиха, те бяха впечатлени от начина, по който високите дъбове се извиваха над главите им и оформяха великолепна арка. Когато файтонът излезе от прохода между дърветата, Бранди забеляза къщата и дъхът й замря.
Вдясно, разположена сред великолепието на горичка от величествени дъбове, се намираше Белерайв. Триетажната бяла къща, която блестеше под лъчите на късното следобедно слънце, представляваше доказателство за заслужената слава на гръцката възрожденска архитектура.
Бранди зяпна от удивление.
— О, Рейф… Домът ти е прекрасен.
Клер се беше втренчила безмълвно в сградата, а Либи седеше облегната в седалката си, тъй като от това разстояние все още не можеше да види нищо.
Рейф погледна къщата, с която бяха свързани толкова много от спомените му. Той знаеше, че сградата изглежда впечатляващо, и се възхищаваше на величието й, но Бранди изглеждаше изпълнена с такова страхопочитание, че той се опита да се отърси от спомена за предателството на майка си и смъртта на баща си и да види къщата през погледа на човек, който никога не бе влизал вътре и не познаваше историята й. За миг той успя да си спомни вълнението, което бе изпитвал всеки път, когато се бе прибирал у дома, спомни си за радостта на необремененото си детство и се усмихна.
— У дома сме си — каза той.
Докато гледаше към къщата, входната врата се отвори Рейф очакваше да види някой от слугите да излиза навън, но за негова изненада на верандата излезе Мирабел, вдигнала ръка за поздрав, сякаш беше господарката на този дом, която приветстваше завръщащия си съпруг.