Последно изритване във въглените. Нека тревите пламнат като рана по дирята му, беше му все едно. Не, нямаше да направи пълен кръг — никога не го правеше и точно това го бе опазило жив толкова дълго. Никакъв смисъл нямаше да променя каквото и да било, нали?
Тръгна. На север. Там, ако помнеше добре, имаше села и пътища, и главен търговски път, възвиващ на северозапад, през Канелените пустини и чак до Даруджистан.
Уговорка трябваше да спази. Съдба да потърси, с правото на меча и несломимата воля.
Лунната светлина улови сянката му и я разми. Каллор продължи напред, равнодушен за такива подробности.
Три мършави коня, занемарен вол и фургон с огъната ос и счупено дървено запирало: събраното наследено богатство от село Морско включваше само това. На пода на пивницата останаха да гният трупове — трябваше да я запалят, помисли Нимандър. Вече бе твърде късно. Твърде късно бе и да изтласка от ума си онази ужасна сцена. А жертвите на техните кръстове, увити с парцали и изтичащи на черна сукървица в калната пръст? И тях бяха оставили.
Вцепенен под едно одеяло, Клип беше зяпнал към страницата с невиждащи очи. Капки от кашата, които бяха тикали в гърлото му сутринта, бяха полепнали по брадичката му. Мухи пълзяха и бръмчаха около устата му. От време на време тялото му потръпваше.
„Ограбен.“
Пладне, вече трети ден по този застлан с чакъл и с разровени коловози път. Току-що бяха подминали село Хийт, което трябваше да е било голямо селище някога, може би град, и като нищо можеше да се върне отново към миналото си величие в това време на изобилие от келик, разредено питие от саеманкелик — Кръвта на Умиращия бог. Тези подробности, а и други, бяха научили от търговските кервани, които трополяха по този път, десетки фургони, тръгнали буквално празни към селата и градчетата на изток от Бастион — самия Аутлук — и след това се връщаха натоварени с амфори от мръсното питие, фургони, които стенеха под тежестта обратно към някаква форма на главен разпределителен център в Бастион.
Самият път минаваше южно от тези сгушени по крайбрежието на Езерото на пилигримите селища. Когато стигнеше срещу някое село, имаше кръстопът, с пътека или черен път, водещ на север. Към възраждащите се градове като Хийт, Кел Тор и, някъде все още напред, Сарн, водеха по-хубави пътища.
Нимандър и групата му не пътуваха под прикритие, не се преструваха, че са нещо друго, а не това, което бяха, и беше ясно, че жреците, бягащи пред тях, бяха отнесли вестта на всички свои ближни по пътя, а оттам — вероятно и в градчетата и селата. По кръстовищата, в разнебитените пътни заслони и складови навеси ги очакваше храна, вода и фураж.
Жреците на Умиращия бог явно ги бяха благословили и сега чакаха да благоволят да стигнат в Бастион. Онзи, който бе пожертвал душата си на Умиращия бог, беше двойно благословен и се очакваше някакво окончателно поглъщане, водещо навярно до това душата на Клип да бъде погълната напълно от сила, прокълната да страда вечно. Щом бе прокълнато така, не бе особено чудно, че съществото жадуваше за компания.
Общо взето беше добре, че пътуването им бе облекчено и осигурено. Нимандър подозираше, че групата му щеше да е много по-доволна да проправя пътя си с бой през ордите обезумели фанатици. Стига да можеха да постигнат такова нещо.
След като се убеди, че Клип все така си остава в несвяст, той слезе от фургона и се върна на крантавата кобила, която яздеше от Морско. Ребрата на горкото животно убиваха като железни пръти на клетка под опърпания чул, очите му бяха помръкнали и посърнали. За три дни обаче, въпреки постоянната езда, животното донякъде се бе оживило под грижите на Нимандър. Като цяло той не обичаше много конете, но знаеше, че никое същество не заслужава да страда.
Скинтик се бе изправил на капрата на фургона и заслонил очи, гледаше на юг над пустата равнина.
— Какво има?
— Човек… Върви пеш.
Откъм юг?
— Но там няма нищо.
Кедевис и Аранта се надигнаха на стремената.
— Давайте да продължаваме — обади се Десра от фургона. — Много е горещо просто да седим тук.
Нимандър вече виждаше фигурата, висока като за човешко същество. Сивата чорлава коса се развяваше около главата като аура. Като че ли беше облечен с дълга плетена ризница до средата на пищялите, раздвоена отпред. Дългата длан и половина дръжка на голям меч стърчеше над лявото му рамо.
— Леле! — измърмори Скинтик. — Да върви пеш!
— Може да е изгубил коня си — каза равнодушно Ненанда. — Десра е права — да тръгваме.
Закрачил като изпаднал в треска под слънцето, странникът се приближи още. Нещо в него задържа вниманието на Нимандър, някакво мрачно обаяние… не можеше да му даде име. Водопад от образи се изсипа в ума му. Все едно виждаше привидение, изскочило от някаква древна легенда, от време, когато са се борили богове, хванали се за гърлата, когато кръв е падала като дъжд и самото небе е връхлитало на вълни и се е разбивало в бреговете на Бездната. Всичко това се носеше в празния въздух между тях, докато старецът се приближаваше по пътя. Всичко това, изписано в дълбоките бръчки по мършавото му лице, в голата пустош на сивите му очи.