Вярно, нямаше много за смях тук, нали?
„Моите нещастни събратя.“
И тъй — напред, към Бастион.
Низ от хребети се спускаше към дъното на долината, всеки белязал време, когато реката е била по-широка, студените й разпенени води са се изливали от умиращи ледници и езера разтопена вода. Сега покрай далечното дъно се виеше тясна клисура, обрасла с тополи. Застанал на най-високия хребет, Пътника се взираше надолу към следващото ниво, където се издигаха няколко юрти, без да накъсват линията на хоризонта. Около тях се движеха фигури, облечени в щавени кожи, псета бяха излезли в края на лагера, изпънали уши и с вдигнати муцуни, усетили присъствието му, но без да лаят.
Малко по-надолу пасеше стадо коне, дребна стегната степна порода, каквато Пътника не беше виждал досега. Хълбоци с цвят на охра, цветът ставаше по-тъмнокафяв по бедрата и задниците, с почти черни гриви и опашки.
Долу по коритото на долината и далече вдясно лешоядни птици бяха накацали по острови от мъртва плът под тополите. Там обикаляха още коне, по-позната порода този път, юздите им се влачеха, докато скубеха високата трева.
От подножието на склона излязоха двама мъже. Пътника се отправи към тях. Ескортът му от Хрътки го бе изоставил тази сутрин — или бяха тръгнали на лов, или си бяха отишли завинаги, нямаше как да го разбере.
Загорелите от слънце лица го наблюдаваха мълчаливо, докато слизаше. Очи като цепки на обрулените от вятъра лица. Черна коса, стегната на дълги гриви, в които — колко мило — бяха втъкнати бели цветя. Дълги извити ножове с тесни остриета в обсипаните с мъниста пояси, желязото — черно, освен по наточените ръбове. Дрехите им бяха красиво обшити с нишка от боядисано в червено сухо черво и обковани тук-там с бронзови пъпки.
По-старият, отдясно, вдигна ръце с дланите навън и заговори на архаичен дару:
— Господарю на Вълчите коне, добре си дошъл. Не ни убивай. Не насилвай жените ни. Не кради децата ни. Остави ни без болести. Остави ни скалните коне г’атенд, немите ни псета, храната и колибите ни, оръжията и сечивата ни. Яж каквото ти дадем. Пий каквото ти дадем. Пуши каквото ти дадем. Благодари ни за всичките три. Дай семето си, ако жена дойде при теб нощем, избий гадините, що намериш. Целувай със страст, милувай с нежност, дари ни с мъдростта на годините си, но не и с тяхната горчивина. Не съди и няма да бъдеш съден. Не мрази, не се бой и никой няма да те мрази или да се бои от теб. Не кани своите вълчи коне в нашия лагер, та да не погълнат те всички нас и всичките ни животни. Добре дошъл, прочие, скитнико, и ние ще ти кажем за неща и ще ти покажем други неща. Ние сме Киндару, пазители на скалните коне, последният клан, останал в цялата Лама Тет Андат — тревите, които сме направили тъй, че дърветата да не стигат високо и да крадат небето. Добре си дошъл. Трябва ти баня.
При такъв поздрав Пътника можеше само да замръзне на място, смълчан, объркан, разкъсан между смях и плач.
По-младият от двамата — може би двайсет и няколко годишен — се усмихна кисело и рече:
— Колкото повече странници срещаме, толкова повече добавяме към думите си за добре дошъл. Породено е от опит, повечето тъжен, неприятен. Ако ни мислиш лошо, молим те да се вслушаш в думите, които ти бяха дадени, и да си идеш. Разбира се, ако си решил да ни измамиш, нищо не можем да направим. Измамата не ни е присъща.
Пътника отвърна с гримаса:
— Измамата е присъща на всички.
Изражението на тревога и смут на двете лица бе толкова еднакво, че беше ясно — бяха баща и син.
— Да — рече синът. — Вярно е. Видим ли, че искаш да влезеш в стана ни и да си с нас, но замисляш измяна… е, ние ще замислим същото и ще гледаме да ти причиним първи това, което се каниш да причиниш на нас.
— Наистина ли сте последният оцелял стан?
— Да. И очакваме да умрем. Обичаите ни, спомените ни. А г’атенд отново ще тичат на воля, докато и те не изчезнат — защото конете, които гледаме, също са последни от тази порода.
— Яздите ли ги?
— Не. Почитаме ги.
Все пак говореха на езика на дару — що за странна история бе изкривила и изолирала тези хора от всички останали? Какво ги беше отвърнало от ферми и села, от градове и богатства?
— Киндару, смирено приемам вашето гостоприемство и ще се постарая да бъда достоен гост.
Двамата мъже този път се усмихнаха. А по-младият махна с ръка.
Смътен звук зад гърба му накара Пътника да се обърне и видя четирима номади, изникнали сякаш отникъде на склона, с копия в ръцете.
Пътника отново погледна бащата и сина.
— Наистина добре посрещате странниците.