Заслизаха надолу към лагера. Пресрещна ги малка група деца, всички накичени с бели цветя, и струпаните пред тях неми кучета. Ярки усмивки засвяткаха към Пътника, малки ръчички стиснаха неговите и го поведоха към огнищата, покрай които жени вече приготвяха обедната храна. Железни котли, пълни с някакво млечно вещество, димяха над огньовете; миризмата беше лютива, сладникава и смътно опияняваща.
Нагласиха ниска скамейка, четирикрака и с меки възглавнички, завивката отгоре — изтъкана като дъга от цветни нишки на виещи се на зигзаг шарки. Дървените крачета бяха резбовани на конски глави, носовете почти се допираха по средата, гривите се вееха на волни къдрици, всичко боядисано в пищна охра и тъмнокафяво. Майсторството бе изключително, главите — изваяни толкова детайлно, че Пътника можеше да види жилите по скулите, резките на клепачите и запрашените очи, мътни и в същото време — бездънни. Имаше само една такава пейка и той разбра, че ще е за него, докато трае престоят му.
Баща и синът и още трима от племето, две жени и много стар мъж, насядаха кръстато в полукръг срещу него, от другата страна на огъня. Децата най-сетне пуснаха ръцете му, а една жена му поднесе кратуна, пълна със сгорещеното мляко, в което плуваха късове месо.
— Скатанди — заговори бащата. — Спрели бяха на стан долу при реката. Да ни дебнат и да крадат конете ни, защото месото на г’атенд се цени високо от хората в градовете. Бяха трийсет всичко, разбойници и убийци — ще им изядем конете, но може да вземеш един за езда, ако искаш.
Пътника отпи от млякото и щом парата блъвна в лицето му, очите му се разшириха. Огън в гърлото, последван от блажено изтръпване. Примига да махне сълзите от очите си и се помъчи да съсредоточи погледа си върху стареца, който беше говорил.
— Изпреварили сте ги със засадата значи? Трийсет? Трябва да сте страхотни воини.
— Това беше вторият такъв бивак, който намерихме. Всички са избити. Не от нас, приятелю. Някой, изглежда, мрази скатандите повече и от нас.
Бащата се поколеба, а в паузата синът каза:
— Помислихме, че ти преследваш този някой.
— Аха. — Пътника се намръщи. — Някой? Има само един? Един, който напада биваците на скатандите и ги избива всички?
Отвърнаха му с кимания.
— Демон според нас, който върви като буря, тъмен и изпълнен с ужасен гняв. И прикрива добре дирите си. — Синът направи някакъв странен жест с ръка, пръстите му заиграха на вълни. — Като призрак.
— Преди колко време мина оттук този демон?
— Три дни.
— А тези скатанди, съперничещо племе ли са?
— Не. Разбойници. Нападат керваните и всичко, което обитава равнината. Казват, че са заклети на един много зъл мъж, знаят го само като Капитана. Ако видиш фургон с осем колелета, толкова висок, че има горен кат и тераса със златно перило — хиляда роби го влачели, казват — ще знаеш, че си намерил палата на този Капитан. Той праща разбойниците и дебелее от търговията с плячката си.
— Не преследвам този демон — каза Пътника. — Нищо не знам за него.
— Това може би е добре.
— На север ли отива?
— Да.
Пътника се замисли за това, докато отпиваше нова глътка от ужасно противното питие. На кон щеше да започне да гони добро време, но това можеше да го отведе право при демона, а никак не го радваше идеята да се бие със същество, което може да посече трийсет разбойници и да не остави диря след себе си.
Едно дете, което бе коленичило до него и белеше шепи кал от върха на ботуша му, се качи на коляното му, бръкна в кратуната, извади късче месо и го размаха пред устата на Пътника.
— Яж — каза синът. — Месото е от костенурка, която рови тунели в земята, много е крехко. Млякото от миска го омекотява и маха отровата. Миската обикновено не се пие, може да прати ума ти да отпътува толкова далече, че изобщо да не се върне. Прекалиш ли с него, ще изрови дупки в стомаха ти и ще умреш в големи мъки.
— Аха. Можеше да го споменеш по-рано. — Пътника взе месото от детето, понечи да го лапне, но спря. — Още нещо, което трябва да знам, преди да го сдъвча?
— Не. През нощта ще сънуваш, че ровиш в земята. Съвсем безвредно е. Всяка храна има памет, доказва го миската — всичко готвим в нея, инак ще вкусим горчивината на смъртта.
Пътника въздъхна.
— Тази миска кобилешко мляко ли е?
Избухна смях.
— Не, не! — извика бащата. — Растение. Луковица. Кобилешкото мляко е за жребчетата, разбира се. Хората си имат своето мляко, нали, а и то не е за пиене от възрастни, само за бебета. Странен е твоят свят, пътниче! — И се засмя отново.
Пътника сдъвка резенчето месо.
Съвсем крехко — и вкусно, наистина. Същата нощ, докато спеше под кожите в една юрта, сънува, че рови в каменистата пръст, доволен от обгърналата го топлина и безопасния мрак.