Малко преди разсъмване го събуди млада жена, мека и влажна от страст, притисна го плътно до себе си. Той се стъписа, когато отвори устата му със своята и я напълни със слюнка, силно подлютена с нещо, и не се отдръпна, докато той не изгълта всичко. Докато тя и дрогата, която му даде, свършиха, в тялото му не бе останала и капка семе.
На заранта Пътника и бащата слязоха при изоставените коне на скатандите. С помощта на немите кучета успяха да хванат един висок пъстър кон с дяволити очи.
Мъртвите ездачи, забеляза Пътника, докато бащата обикаляше да потърси по-добро седло, наистина бяха насечени на парчета. Макар работата на лешоядите да беше свела повечето трупове до туфи коса, разкъсани сухожилия и натрошени кости, имаше достатъчно доказателства за отсечени крайници и отрязани глави, за да си представи човек грамадно оръжие в действие. Там, където костите бяха посечени, нямаше и следа от трошене.
Бащата донесе най-добрата сбруя и Пътника с изненада видя, че седлото е от Седемте града, с малазански военни знаци по кожата.
Докато привършваше със затягането на каишите — конят бързо се отказа да задържа дъха си, — чу викове откъм стана и двамата с бащата се обърнаха.
На същия хребет, от който Пътника бе дошъл предния ден, се беше появил ездач. Спря за миг, преди да заслиза към стана.
Пътника се метна на седлото.
— Виж я какъв звяр язди! — ахна мъжът до него. — Това е джаг’тенд! Ние сме благословени! Благословени сме! — И се втурна към стана.
Пътника подкара след него.
Ездачът наистина се оказа жена и Пътника почти моментално разбра, че е от Седемте града. Изглеждаше измъчена, опърпана и изтощена, но в очите й лумна свиреп пламък, когато се спряха на Пътника.
— Има ли място някъде на света, където да не налетя на проклети малазанци? — попита тя намръщено.
Пътника сви рамене.
— И аз не бях очаквал да се натъкна на угарийка, яхнала джагски жребец насред равнината Ламатат.
Тя се навъси още повече.
— Казаха ми, че демон е минал оттук, тръгнал на север. Избива всички по пътя си и явно много му харесва.
— Така изглежда.
— Добре — отсече жената.
— Защо да е добре? — попита Пътника.
Тя свъси вежди.
— За да мога да му върна проклетия кон, затова!
Втора книга
Хладнокръвни добродетели
7.
Мога да разбера основанията ти, любов моя. Но няма ли да зажаднееш?
С цялата бързина, на която бяха способни стъпалцата му, момченцето се втурна през портата Двата вола и излезе на каменния път, който, ако решеше просто да продължи бързо напред и все напред, щеше да го отведе до самия край на света, където можеше да застане на брега и да зяпне безбрежния океан, толкова огромен, че поглъщаше слънцето всяка нощ. Уви, той не отиваше чак толкова далече. Само до хълмовете отвъд бедняшкото предградие, за да събере торба тор, толкова, колкото можеше да носи закрепена на главата си.
От мъдри и прочувствени поети е казано, че очите на едно дете виждат по-надалече от очите на възрастен, а кой би могъл — дори без да се замисли — да твърди противното? Отвъд хребета те чака гледка, изпълнена с възможности, всяка от тях смятана за по-невероятна от предишната от скърцащи със зъби старчета, готови да изредят литания на лични провали, стига някой да е готов да ги слуша, но никой не иска, а ако това не е доказателство, че светът скоро ще рухне, тогава какво? Но невероятното е дума, която малко деца знаят, а дори и да я знаят, какво пък, ще пропъдят мисълта с едно небрежно махване с ръка, докато танцуват чак до хоризонта. Защото няма да е добре боязливо да се промъкват към бъдещето, не, трябва да скочиш, да се зарееш с песен из въздуха и кой може да каже къде краката ти най-сетне ще стъпят на тази здрава непозната земя?