Момчето бързаше, проследено от мътните погледи на прокажени пред копторите им, присвити самотни и забравени, всеки сред гнездо от мухи, докато мухите със забележителна язвителност изпитваха студенокракото им безразличие. Мършавите полудиви псета се промъкваха да го проследят, преценяваха с животинския си глад дали може да бъде омаломощен този, че да го свалят. Но момченцето взимаше камъни и ги хвърляше, щом някое псе се доближеше повече. Те подвиваха опашки, скимтяха и се скриваха като призраци под схлупените колиби и по тесните криви улички встрани от главния път.
Слънцето отгоре гледаше всичко това с немигащото си всемогъщество и продължаваше да краде влага от всяка повърхност, за да утолява неутолимата си жажда. И имаше дългокраки птици, които газеха из калните плитчини точно зад залива Кафяв поток, клюновете се стрелваха надолу да хванат бълхи и какви ли още не гадинки, а гущери-гмурци гнездяха на плаващи островчета лайна малко по-натам и със съсък си възвестяваха един на друг всяка камбана в съвършен синхрон с градските водни часовници, и този звучен ек се носеше над езерото, макар че защо гущерите-гмурци бяха толкова обсебени от такова изкуствено накъсване на времето беше въпрос, все още неполучил отговор от проучващите го схолари — не че противно миришещите твари даваха пукната пара за кариерите, процъфтели заради тях, много по-загрижени бяха да примамват от мътната вода змиорки, които да нагълтат яйцата им, само за да открият, че черупките са неподатливи на всякакви форми храносмилане, докато люспестите чудовища вътре се подготвят да се измъкнат с кълване и след това да пируват лакомо с вътрешностите на змиорките.
Какво важно имаше, впрочем, във всички тези подробности от естествения свят, след като момчето просто продължаваше да върви по пътя си, с избеляла от слънцето дълга коса, развята като грива от свежия бриз? Ами, нищо друго освен безценното безразличие, под което едно дете може да мине незабелязано, може да отмине волно като пухкаво семе, понесено от топлите течения на летния въздух. Само с един смътен спомен за своя сън от предната нощ (и да, и другия, от по-предната също), за онова лице, толкова зло и очите тъй парещи, все едно го изгаряха с мрачната си закана, лицето, което навярно щеше да го преследва всеки ден с пълната противоположност на безразличието и да види колко гибелна може да е тази небрежност за детето, което вече бързаше по черния път, лъкатушещ между ниските хълмчета, по които опасни рогати кози се бяха скупчили тук-там под някое дърво.
Защото блаженството на безразличието може да се обърне, да предложи за миг мрачната си, обратна страна на проклятие. Защото дарът за едно дете като нищо може да се окаже проклятие за друго. Тъй че отдели един миг и на подплашеното зверче на име Снел и на всичките жестоки подтици, които го карат да замахва, да измъчва брата, който никога не е искал. Той също вирее в безразличието, този трътлест, със закръглени рамене, крачещ наперено тиран, пред когото подивелите псета в бедняшкото предградие се свиваха от страх, разпознали инстинктивно, че е един от тях, най-злият от цялата пасмина при това. А момчето, с издути от сила гърди, продължаваше напред по дирята на белязаната си жертва с нещо в душата си, нещо, което този път отиваше далече отвъд обичайния побой, о, да. Това нещо отвътре разгръщаше черните си космати крака като паяк, дланите му се преобразяваха там, в края на китките, о, паяци, да, кривокраки, ноктести и с очи като оникс, и можеха да се стегнат в кокалести юмруци, ако поискат, или можеха да захапят с отрова — а защо не и двете?
Той също носеше камъни. За да замерва прокажените, докато ги подминаваше, после да се смее, щом те се разтреперят или завият от болка, и се носеше на крилете на безпомощните им проклятия по целия път.
В същото време по целия склон слънцето си беше свършило работата и момчето пълнеше торбата си с изсъхнала на прахан тор за огъня тази вечер. Луташе се насам-натам превито на две като старец. Торбата щеше да зарадва „жената, която не беше майка му“, която се грижеше за него досущ като майка — макар че, трябва да се каже, липсваше й някакъв верен и непогрешим майчин инстинкт, който да пробуди у нея съзнанието, че осиновеното й дете живее в смъртна опасност — и докато торбата се издуваше в ръцете му, си мислеше да поспре и да си отдъхне за малко, ей там, на билото на хълма. Тъй че да може да погледа над езерото, да погледа красивите платна на фелуките и рибарските лодки.