— Не — изръмжа треллът и се приближи до масата. — Нямам желание да се връщам в Седемте града, нито в Немил.
Пейката простена, щом се настани на нея. Суитист Сафърънс поглеждаше новодошлия със странно жаден и напрегнат поглед. Реканто Илк просто беше зяпнал.
Фейнт продължи:
— Истината е, че всъщност не сме във форма за нищо… амбициозно. Майстор Квел трябва да набере още акционери, а това може да ни задържи с дни, ако не и със седмица.
— О, това е неприятно. Казаха, че гилдията ви има кантора тук, в Даруджистан…
— Има, но случайно знам, че ние сме единственият наличен впряг, поне за известно време. Къде се надяваш да отидеш и колко бързо?
— Къде е майсторът ви? Или ти правиш договарянето?
В този момент Глано най-сетне успя да издърпа Квел от клозета. Майсторът беше пребледнял, а краката му като че ли не работеха много добре. Фейнт срещна леко подивелия му поглед.
— По-добре ли е?
— По-добре — изпъшка той, след като Глано общо взето го домъкна до стола му. — Беше проклет бъбречен камък, м-да. Голям колкото ашик — не бях си и помислял, че… все едно. Богове, този пък кой е?
Треллът се надигна и се поклони.
— Моля за извинение. Името ми е Маппо Рънт. — И отново си седна.
Фейнт видя как Квел облиза пресъхналите си устни и с разтреперана ръка заопипва за халба. Намръщи се, като видя, че е празна, и се отпусна отново в стола си.
— Най-омразният трелл от всички. Загубил си го, нали?
Тъмните очи на варварина се присвиха.
— Аха, разбирам.
— Къде? — Гласът на Квел прозвуча почти приглушено.
— Трябва да стигна до един континент, наречен Ледер. До една империя, управлявана от Тайст Едур и един прокълнат император. И да, мога да си платя за неприятностите.
Фейнт никога не беше виждала майстора си толкова объркан. Беше възхитително. Явно Квел знаеше името на трелла, което означаваше… хм, нещо.
— И, ъъъ, той изправи ли се срещу оня император, Маппо? В ритуален двубой?
— Не мисля.
— Защо?
— Вярвам, че щях да… усетя такова нещо…
— Края на света, искаш да кажеш.
— Може би. Не, случи се нещо друго. Не мога да кажа какво, майстор Квел. Трябва да разбера. Ще ме заведете ли там?
— Персоналът ни е намалял — каза Квел. — Но мога да прескоча до кантората да видя дали има списък с чакащи кандидати. Да речем, до утре по това време може да имам отговор.
Грамадният воин въздъхна и се огледа.
— Нямам къде другаде да ида, тъй че ще остана тук дотогава.
— Звучи разумно — рече Квел. — Фейнт, ти си с мен. Останалите, хванете се да почистите, нагледайте конете, впряга и всичко там. После стойте тук, правете компания на Маппо — може да има гадни бивни, но не хапе.
— Но аз хапя — подхвърли Суитист Сафърънс и хвърли на трелла лъстива усмивка.
Маппо я зяпна за миг, после потърка лицето си и се надигна.
— Добре де, къде е закуската все пак?
— Да тръгваме, Фейнт — подкани я Квел, надигна се и потръпна отново.
— Ще се справиш ли?
Той кимна.
— Харадас държи кантората напоследък — може да ме изцери много бързо.
Не съществува, както добре знаят легион скръбни поети, нищо маловажно в любовта. Не говорим за всички онези странности на свързаните апетити, често пъти обърквани с любовта, например похот, притежание, обожание, ужасни идеи за жалко поражение, където личната воля бива изцедена в саможертвен дар, обсебености от фетишисткия тип, които биха могли да включват мекото на ушенца или ноктите на краченца, или повърнати залченца, а най-вече за онова младежко съперничество, което у възрастните — възрастни, които, разбира се, би трябвало да са по-благоразумни, ала не са — се проявява в ревност безумна.
Такава липса на сдържаност е отпращала и несъмнено потапяла еднакъв брой кораби, стига човек да погледне мащабно на тези неща, което, ако помислим, е не само препоръчително, но при всичките въздишки на суетния вятър е навярно най-същественият белег на оцеляването от всички — но моля, нека това добре закръглено его да не затъва в изреждане на безчет зловещи истории за злочестина, загуба и други такива, нито да оплаква настоящата си самота като нещо друго, нежели доброволно състояние на битието!
Хвърлете поглед, прочие (с осезаемо облекчение), на тези трима, за които любовта се надига всеки миг като вулкан, готов да изригне сред стон на континенти, гърч на долини и браздене на бразди — но не, искреността повелява определена ревизия на онова, що ври и кипи под повърхността. Само двама от тримата се мятат и гърчат в сладостната агония на онова, което би могло да е любов, а субектът на тяхното фиксирано внимание е не кой да е, а третият в чудатото им трио, който, бидейки от женско естество, тепърва предстои да реши и след като вече се грее в сиянието на това необикновено внимание, може всъщност никога да не реши. А в случай, че двамата вечно съперничещи си за нейното сърце решат да се принесат в жертва в някой бъдещ момент, е, добре, много змиорки има в тинята, нали?