— А заслужава ли си този глупак, Горлас? Защо точно той? Не като да не ни е търсил почти всяка седмица по някой нов кандидат да купи гласовете ни на Съвета. Естествено, за нас е по-добре да дърпаме конците на глупаците, да печелим благоразположение след благоразположение и може би един ден да решим, че вече ги владеем толкова, че ще си струва да ги изкараме напред. Междувременно, разбира се, просто ставаме по-богати и по-влиятелни извън Съвета. Боговете знаят, можем предостатъчно да забогатеем и с този.
— Той не е типът, който ще играе курвата за нашия сводник, Ханут.
Ханут се намръщи отвратено.
— Аналогията едва ли е подходяща, Горлас. Забравяш, че си по-младшият от нас тук.
„Този, който случайно притежава жената, която и двамата искате в леглата си. Не ме кори за курви и сводници, след като знаеш какво ще платиш за нея.“ Тези мисли останаха добре прикрити зад смиреното му за миг изражение.
— Той няма да играе играта обаче. Иска да спечели Съвета, а в замяна ще ни бъде гарантирана неговата поддръжка, когато направим своя ход, избутаме по-старите управници с техните закостенели порядки и вземем реалната власт.
— Договорката изглежда разумна, Ханут — изсумтя Шардан. — Уморен съм, трябва да поспя. — Угаси свещта пред себе си и стана. — Ханут, знам едно ново място за закуска. — Усмихна се на Горлас. — Не проявявам грубост с това, че не те каня, приятелю. По-скоро допускам, че съпругата ти ще иска да се срещне с теб тази сутрин, със закуска, която можете да споделите. Съветът се събира чак следобед, в края на краищата. Отдъхни си, Горлас, докато можеш.
— Ще изляза с вас — отвърна той със сдържана усмивка.
Повечето магия, с която мадам Чалис Видикас бе запозната, беше от безполезния вид. Като дете беше слушала истории за велико и ужасно чародейство, разбира се, а и не беше ли видяла сама Лунния къс? В нощта, когато той се спусна толкова ниско, че раздраната му долна страна едва не забърса най-високите покриви, и тогава в небето бе имало дракони, и буря на изток, за която говореха, че била свирепа магия, породена от някаква демонична война по хълмовете Джадроуби, а после и обърканата лудост зад имението на лейди Симтал. Но нищо от това всъщност не я беше засегнало пряко. Животът й до този момент се беше шмугвал през света като живота на повечето хора, рядко докосван от нещо повече от грижите на лечител понякога. Единственото, което притежаваше, бяха няколко омагьосани предмета, предназначени само да будят възхищение и да забавляват.
Един такъв предмет сега стоеше пред нея на тоалетката й, полукълбо от почти съвършено прозрачно стъкло, в което се рееше подобие на луната и светеше толкова ярко, колкото щеше да свети в нощното небе. Детайлите по лика й бяха съвсем точни, поне от времето, когато образът на истинската луна все още се виждаше, вместо да е тъй замъглен и неясен като сега.
Сватбен дар, спомняше си тя, макар да беше забравила от кого е. От човек по-малко склонен на противни жестове, както подозираше, човек с око за романтичното в старомодния смисъл навярно. Мечтател, искрен в добрите си пожелания. Нощем, пожелаеше ли тъмнина в стаята си, се налагаше да покрива полусферата, тъй като сиянието бе толкова ярко, че можеше да се чете на него. Въпреки това неудобство Чалис пазеше подаръка. При това го пазеше ревностно.
Дали защото Горлас го презираше? Дали защото, макар някога то да й предлагаше един вид обещание, с времето се бе превърнало в символ на нещо съвсем различно? Мъничка луна, да, която грееше толкова ярко, но си оставаше там, пленена, без да може да отиде никъде. Светеше с оптимизъм, който никога не гаснеше, с надежда, която никога не умираше.
Сега, докато гледаше предмета, тя усети, че изпитва страх към затвореното пространство все едно, че по някакъв начин споделя съдбата му. Защото тя нямаше да блести вечно, нали? Не, блясъкът й щеше да заглъхне, даже вече заглъхваше. И затова, макар да притежаваше този символ на онова, което можеше да бъде, чувството й за него бе някакъв вид очаровано негодувание и дори когато го гледаше, както правеше сега, означаваше да усеща изгарящия му допир, който пронизваше ума й с болка, която бе почти възхитителна.
Само защото този вълшебен предмет бе започнал да подхранва желание, а може би това бе много по-могъщо чародейство, отколкото си беше представяла в началото; всъщност вълшебство, стъпващо на ръба на проклятието. Лъскавата светлина дишаше в нея, изпълваше ума й със странни мисли и жажди, които все по-отчаяно настояваха да бъдат утолени. Привличаше я със съблазънта си един по-тъмен свят, място на хедонистични наслади, място равнодушно за бъдещето и безразлично към миналото.