Този свят я зовеше, обещаваше й блаженството на вечното настояще и беше, знаеше тя, някъде там, навън.
Чу съпруга си по стъпалата. Най-сетне беше благоволил да я удостои с компанията си, макар че след цяла нощ пиене и цялото онова мъжко взаимно ежене, словесно перчене и надуване щеше да е непоносим. Не беше спала добре и, честно казано, не беше в настроение за него (но пък тя не беше в настроение за него вече от доста време… ужас!). Затова бързо стана и отиде в личната си стая за преобличане. Една разходка из града щеше да облекчи безпокойството й. Да, да повърви безцелно, да погледа утайката от нощните празненства, да я поразвеселят мътните погледи, небръснатите лица и недоволното ръмжене от вече изчерпани спорове.
А след това щеше да закуси на някоя тераса в един от по-изящните ресторанти, може би „Катада“ или „Овалната перла“, предлагащ й гледка към площада и парка Бортън, където слуги разхождат кучета пазачи и гувернантки бутат бебешки двуколки, в които се е сгушило ново поколение на привилегированите, грижливо повито и загърнато във фин памук и коприна.
Там, с пресни плодове и гарафа деликатно бяло вино, а може би и с пълна лула, щеше да съзерцава пъплещия под нея живот, да задели мисъл (само веднъж и край) за кучетата, които не обичаше, и децата, каквито нямаше и вероятно никога нямаше да има, предвид предпочитанията на Горлас. Да поразмишлява за неговите родители и неприязънта им към нея — убедени, че е ялова, несъмнено, но никоя жена не забременява от онова място, нали? — както и за своя баща, вече вдовец, с неговите тъжни очи и усмивката, която се мъчеше да изкара всеки път, щом я погледнеше. Да поразсъждава за пореден път над идеята да дръпне баща си настрана и да го предупреди… за какво? Ами, за съпруга си, първо, както и за Ханут Орр и Шардан Лим, впрочем. Как си мечтаят за своя велик триумвират на тирания и несъмнено кроят как да го наложат. Но пък той щеше да се изсмее, нали? И да й каже как младите членове на Съвета винаги са едни и същи, пламнали от амбиция и самоувереност, и че тяхното издигане е само въпрос на време, неизбежно като океански прилив, и че скоро те ще осъзнаят това и ще прекратят безкрайните си кроежи за узурпация. Търпението, щеше да й каже, е последната добродетел, която се научава. „Да, но често се оказва твърде късно, за да има някаква стойност, скъпи татко. Виж себе си, цял живот преживян с жена, която никога не си обичал, а сега, най-после свободен, се оказваш побелял, с изгърбени рамене и спиш по десет камбани всяка нощ…“
Такива и други мисли витаеха в ума й, докато се измиваше и започна да избира облеклото си за деня. А в спалнята оттатък чу как Горлас седна на леглото, несъмнено развързваше ботушите си, след като знаеше добре, че тя е тук, в малката стая, но това явно не го интересуваше.
А какво тогава щеше да й предложи Даруджистан в този ясен ден? Е, щеше да види, нали?
Тя престана да гледа учениците си в двора, извърна очи към него и се намръщи.
— О, ти ли си бил?
— Новата реколта, а? Сладката целувка на Апсалар, Стони.
Погледна го кисело, подмина го в сянката на колонадата, седна на пейката до сводестия вход и протегна крака.
— Няма да го отрека, Грънтъл. Но е нещо, което забелязвам — всички деца на благородници идват тук мързеливи, претоварени и незаинтересовани. Боравенето с меч е нещо, което бащите им искат за тях, и им е толкова омразно, колкото уроците на лира или смятането. Повечето от тях не могат дори да държат учебния меч повече от петдесетина мига, а от мен се очаква за осем месеца да направя от тях нещо повече от лекета. Сладката целувка на Апсалар? Да, приемам го. Наистина си е кражба, добре.
— Но я караш добре с нея, виждам.
Ръката й в металната ръкавица мина по бедрото.
— Новият клин? Страхотен е, нали?
— Зашеметяващ.
— Черно кадифе никак не отива на стари крака, знаеш ли.
— Не на моите поне.
— Какво искаш, Грънтъл? Виждам, че мустаците ти са клюмнали. Новината беше, че целият си сияел, когато се върна.
— Беда. Трябва ми нова работа.
— Не ставай глупав. Това е единственото нещо, за което що-годе те бива. Тъпаци като теб трябва да бъдат вън оттук, да кълцат дебелите глави на разбойници и разни такива. Почнеш ли да се заседяваш, този град е обречен, а на мен случайно ми харесва да живея тук, тъй че колкото по-скоро се върнеш по пътищата, толкова по-добре.
— И на мен ми липсваше, Стони.
Тя изсумтя.
— Бедек и Мирла са добре, между другото.
— Спри дотам.
Той въздъхна, потърка се по челото.
— Сериозно ти казвам, Грънтъл.