— Виж, моля те само за едно гостуване и…
— Изпращам пари.
— Нима? За пръв път чувам това. Бедек изобщо не ми го е споменавал, а като гледам как се оправят, хм, едва ли им пращаш много, нито много често.
Тя го изгледа ядосано.
— Снел ме посреща на вратата и му давам пари — грижа се, Грънтъл. Все едно — как смееш? Осиновяването го направих законно, тъй че нищо не им дължа, проклет да си!
— Снел. Е, това поне го обяснява. Следващия път пробвай с Мирла или Бедек. Всеки друг, но не и Снел.
— Искаш да кажеш, че това малко лайно ги краде?
— Стони, те едва свързват двата края. Достатъчно добре те познавам, за да знам, че осиновяване или не, няма да допуснеш да умрат от глад, особено собствения ти син.
— Не го наричай така.
— Стони…
— Рожбата на изнасилване — мога да видя неговото лице, там, в лицето на Харло, как ме гледа отдолу. Виждам го съвсем ясно, Грънтъл.
Поклати глава. Отказваше да го погледне в очите. Сви крака и обгърна коленете си с ръце. Цялата й дързост си бе отишла и Грънтъл отново усети, че сърцето му ще се скъса и че нищо не може да направи, нищо не може да каже, за да стане по-добре — само по-зле.
— По-добре си върви — каза тя приглушено. — Върни се, когато светът умре, Грънтъл.
— Мислех си за Търговска гилдия Тригали.
Тя се обърна рязко.
— Луд ли си? Проклетата смърт ли си търсиш?
— Може би.
— Махай ми се от очите тогава. Върви, тичай да се убиеш по-скоро.
— Учениците ти ще изпопадат — подхвърли Грънтъл. — Повтарящите се напади не са лесни за никого — съмнявам се, че някой от тях ще може да се държи на крака утре.
— Тях ги остави. Ако наистина мислиш да подпишеш с Тригали, кажи го ясно.
— Мислех, че ще ме разубедиш.
— Защо? Ти си имаш твоя живот, аз — своя. Не сме женени. Не сме дори любовници…
— Никакъв успех ли в тази област, Стони? Някой би могъл да…
— Стига. Престани. Винаги ставаш такъв, когато се върнеш от нещо лошо. Целият изпълнен със съжаление и само дето не капе святост от теб, докато се опитваш и опитваш да ме убедиш.
— В какво да те убедя?
— Да бъда човек. Но съм сложила черта на това. Стони Менакис умря преди години. Това, което виждаш сега, е една крадла, която върти школа, без да учи тия пикльовци на нищо. Тук съм само за да им изстискам парите на тия глупаци. Тук съм само за да ги лъжа какъв шампион дуелист ще стане синчето или дъщеричката им.
— Значи няма да ме разубедиш да подпиша с Тригали. — Грънтъл се накани да тръгва. — Виждам, че с нищо не мога да помогна тук. Съжалявам.
Но тя се пресегна и го хвана за ръката.
— Недей.
— Недей какво?
— Запомни го от мен, Грънтъл. Нищо хубаво няма в желанието да умреш.
— Добре — отвърна той и си тръгна.
Пак беше объркал всичко. Нищо ново тук, уви. „Трябва да спипам Снел, да го поразтърся малко. Да му се стегне лайното от страх. Да го накарам да изръси къде си е скрил имането. Нищо чудно, че обича да седи на прага. Държи го под око, предполагам.“
Все пак Грънтъл непрекъснато се връщаше към всички тези неприятни истини: към живота, който така енергично пропиляваше, към безсмислието на всички неща, на които държеше… е, не съвсем всички. Момчето например. Но пък ролята на „чичо“ от време на време едва ли можеше да е толкова значима, нали? Каква поука можеше да извлече от съсипания си живот, ако погледнеше назад? Много малко. Приятели, мъртви или изгубени, съратници, гниещи в земята, купищата пепел от минали битки и десетилетия, преживени в риск за живота, за да опази притежанията на някой друг, някой забогатял, без да е заложил нищо ценно. О, Грънтъл можеше да взима висока цена за услугите си. Можеше дори да пуска кръв на работодателите си понякога, а и защо не?
Точно затова, като си помислиш, цялата работа с Търговска гилдия Тригали започваше да му изглежда логична. Акционерът беше точно това: човек, залагащ в начинанието, печелещ от личните си усилия, без тлъстия глупак, който чака с потни от алчност длани.
Копнеж към смъртта ли беше това? Едва ли. Много акционери оцеляваха, а по-разумните гледаха да излязат от играта, преди да е станало много късно, да излязат с достатъчно богатство, за да си купят имение, да се оттеглят в живот на блажен лукс. О, това бе точно за него, нали? „Така де. Когато си добър само в едно и престанеш да го правиш, какво ти остава, освен да не правиш нищо?“
И някой сополив послушник на Трийч да дращи всяка нощ на вратата ти. „Тигърът на есента ще зареве, Избранико. А ти се излежаваш тук в копринени завивки. А битката? А кръвта и предсмъртните викове? А хаосът и вонята на плиснати изпражнения, а гърчът в смъртните рани сред слуз и кал? А страховитият сблъсък, от който излизаш така невероятно жив?“