О, всичко това, да. „Остави ме да си лежа тук и да мъркам доволно. Докато войната не ме намери сама. А ако не ме намери — е, толкова по-добре.“
Ба! Никого не можеше да заблуди, особено себе си. Вярно, не беше войник, но въпреки това белята като че ли винаги го намираше. Проклятието на тигъра беше това: дори когато си гледа своята работа, идва в джунглата тълпа глупаци с блеснали очи, пеят и тупат по земята. Вярно ли беше това? Сигурно не, след като нямаше причина да се ловят тигри, нали? Сигурно си беше измислил сцената или беше зърнал някой от сънищата на самия Трийч. Но пък не нападаха ли ловците какви ли не зверове в техните бърлоги, пещери и дупки? Измислят някакъв нелеп повод колко бил застрашен добитъкът и тръгва тълпата, зажадняла за кръв.
„Ще ме нападнете, така ли? О, да, нападнете ме, моля!“ И изведнъж усети как се промени настроението му — предизвикателно и кипнало от безпричинен гняв.
Вървеше по улица вече близо до жилището си, но минувачите наоколо бяха изгубили лицата си, бяха се превърнали в безлични късове плът и той искаше да ги избие до един.
Погледна дланите си, видя лъсналите черни жилки на тигъра по тях и разбра, че очите му са пламнали, че е оголил лъсналите кучешки зъби. И разбра също защо безликите фигури наоколо се присвиват и се отдръпват от пътя му. Само да се доближеше някой до него и щеше да замахне, да разпори гърло и да вкуси стипчиво солената кръв на езика си. Но глупаците бягаха настрани, свиваха се по входове или драсваха в страничните улички.
Безразличен, разочарован, намери вратата на жилището си.
Тя не го беше разбрала. Или го беше разбрала твърде добре. Тъй или иначе беше права, че мястото му не е в този град, нито в който и да е град. Всички градове бяха клетки, а номерът, който така и не бе научил в живота си, бе да живее в мир в клетка.
Във всеки случай мирът май бе нещо надценено — виж само Стони в края на краищата. „Взимам си дяла, спечеленото си богатство, и им купувам нов живот — живот със слуги и прочие, къща с градина, където могат да го изнасят и да седи на слънцето. Децата — възпитани добре; да, някой по-злобен възпитател, който да хване Снел за гърлото и да го научи на малко уважение. Или ако не на уважение — на здравословен страх. А за Харло — шанс за едно добро бъдеще.“
„Една мисия би трябвало да е достатъчна, а една мога да преживея, нали? Това е най-малкото, което мога да направя за тях. Междувременно Стони ще се погрижи за нещата — ще се постарае парите да стигат до Мирла.“
„Къде все пак видях онзи проклет впряг?“
Беше излязъл отново на входа, този път — с лице към улицата. Натоварен с пътните си вещи, с оръжията и наметалото против дъжд — новото, още миришеше на овца. И беше ясно, че е изтекло някакво време, но от онова, несъщественото време, в което просто правиш каквото трябва, без да мислиш. Без никакви колебания или претегляне на възможности, без пъшкането и краченето напред-назад, което някои биха могли да нарекат „благоразумно обмисляне“.
И вече крачеше, което също не бе съществено. Всъщност нищо не беше съществено до мига, в който ноктите не се покажат и въздухът не залюти от миризмата на кръв. А този миг го чакаше някъде напред и той се приближаваше към него, стъпка по стъпка. Защото реши ли тигърът, че е време за лов, значи е време за лов.
Снел доближи жертвата си изотзад, доволен от ловкото си прокрадване, от умелото дебнене на съществото, което седеше сред високата трева, без да разбира нищо: доказателство, че Харло не беше пригоден за реалния свят, света, в който всичко е заплаха и трябва да се справяш с нея, иначе тя ще се справи с теб. Беше най-добрият урок, който Снел можеше да му даде тук, сред пустошта.
В едната си ръка държеше торбата със сребърните консули, донесени от леля Стони, с двойна подплата и добре завързана горе, за да може да я държи здраво. Звукът от монетите, когато удари Харло в слепоочието, бе презадоволителен и го прониза тръпка на възбуда. А начинът, по който омразната глава се килна настрани и момченцето тупна на земята — е, тази гледка щеше да го радва дълго.
Порита малко застиналото на земята тяло, но без пъшканията и хленченето не беше особено забавно, тъй че го остави. После взе тежката торба с тор и тръгна към дома. Майка му щеше да е доволна от донесеното, щеше да лепне целувка на челото му и той щеше да засияе от радост. А когато някой попиташе къде ли се е дянал Харло, какво пък, щеше да им каже, че го е видял долу при кейовете да говори с някакъв моряк. След като момчето не се върнеше вечерта, Мирла щеше да прати Грънтъл да провери на пристанището и той щеше да разбере, че два-три кораба са отплавали този ден, а дали е имало нов юнга на някой от тях? Може би да, може би не — кой ти обръща внимание на такива неща?