Щяха да последват смут, тревоги, скръб, но тези неща не траят дълго. Снел щеше да стане любимецът им, този, който все още е с тях, за когото трябва да се грижат, да го пазят и да го глезят. Както си беше по-рано. Както трябваше да бъде.
Засмян под яркото утринно слънце, Снел погледна дългокраките птици, които кълвяха из калта по езерото вляво, и закрачи безгрижно към къщи. Хубав ден, ден, в който се чувстваш толкова жив, толкова волен. Беше поправил света. Целият свят.
Пастирът, който намери момченцето сред тревите на билото над пътя за Майтън и портата Двата вола, беше старец с болни от артрит колене. Знаеше, че скоро ще е негоден за нищо и всъщност ще остане без работа, както го гледаше собственикът на стадото, докато куцукаше и се подпираше тежко на гегата си. Огледа момчето, изненада се, че е все още живо, а това го наведе на мисли какво може да направи с едно такова хлапе под опеката си.
Струваше ли си усилието? Можеше да доведе жена си тук, с колата, да го качат и да го откарат до колибата им край езерния бряг. Да се погрижат за него и да видят ще живее ли, или не. Да го хранят, ако потрябва. А после?
Е, хрумваха му някои неща, доста при това. Нито едно не беше приятно, но кой пък е казал, че светът е приятно място? Намереничетата си бяха честна плячка и той беше сигурен, че някъде това е правилно, точно както ако намериш отломки от разбит съд по брега. Каквото намериш, си е твое, а и парите щяха да им свършат добра работа.
Той също заключи, че денят е хубав.
Помнеше детството си, как тичаше пощурял по улици и улички, катереше се нощем на покривите и зяпваше с възхита покрития с позорна слава Път на крадците. Колко изкусително бе това романтично приключение под затаената лунна светлина, докато тъпаците и възможните жертви спяха долу в тъмните стаи.
Тичаше пощурял, а за детето един път е толкова хубав, колкото всеки друг, а може би и по-хубав, стига на всяка стъпка да те дебнат загадки и опасности. Дори по-късно, когато опасностите станаха твърде реални, за Кътър това бе един разгръщащ се живот, който откриваше наситената си с чудеса същина.
Романтиката беше за глупците, вече го знаеше. Никой не цени отдаденото сърце, никой не гледа на тази жертва като на драгоценен дар. Не, просто нещо, което да сграбчиш, да го извият равнодушни ръце, да го изцедят и после — да го захвърлят. Или стока и нищо повече, никога толкова желано, колкото следващото, онова, което чака своя ред или пък е спечелено от някой друг. Или — още по-лошо — твърде скъп дар, за да бъде приет.
Същността на отхвърлянето бе маловажна, каза си. Болката и скръбта, които идваха с отхвърлянето, бяха с изключителен вкус, горчив и безжизнен; прекалиш ли с него, душата ти ще загние. Можеше да хване по други пътища. Трябваше. Може би да тръгне по пътя на Мурильо: нова любов всяка нощ, обожаването на отчаяни жени, елегантните обеди на балкони и дискретните срещи под шепнещите листа в някоя частна градина.
Или пък да вземем Круппе? Изключително ловък майстор, при когото можеше да почиракува повече във висшето изкуство на кражбата, в пласирането на откраднати вещи, в събирането на ценна информация за онзи, който е готов да плати за нея, и да плати добре. В точния подбор на вина, сладкиши и нелепо облекло. Цял живот в херувимски възторг, но имаше ли всъщност място на света за повече от един Круппе?
Със сигурност не!
Беше ли в такъв случай за предпочитане този път на камите, този танц на сенките и отнемането на живот за пари, без дори да имаш правото на войника (сякаш това е важно)? Ралик нямаше да се съгласи. А Мурильо щеше да поклати глава, а Круппе — да вдигне вежди, а Мийзи сигурно щеше да се ухили и пак да го стисне за чатала, докато Ирилта гледа с майчинско умиление. И щеше да го има онзи блясък в очите на Сълти, обагрен вече с горчивата истина, че тя вече не е достатъчна за такъв като него, че може само да си мечтае, че по някакъв начин това, че е наемен убиец, го поставя толкова високо, че жалкото й съществуване като слугинче е съвсем незабележимо. Когато дори усилията му да останат приятели се приемаха като жал и снизхождение, достатъчно, за да я кара да избухва в сълзи при всяка неуместна дума, при всеки неуловен поглед.
Как незабелязано се бе изплъзнало времето за мечти по бъдещето. Докато си ги спомня, човек стъписан осъзнава, че тази привилегия вече не му се полага, че тя е за онези по-млади, които вижда около себе си да се смеят в кръчмата и по улиците и да тичат като пощурели.
— Променил си се — каза Мурильо, изтегнат на отрупаното с възглавници легло, невързаната му немита коса беше провиснала. — И не съм сигурен дали към по-добро.