Кътър изгледа за миг стария си приятел и попита:
— Какво е „по-добро“?
— Каквото е по-добро. Последния път, когато те видях, нямаше да зададеш този въпрос. Във всеки случай — не с този тон. Някоя ти е разбила сърцето, Крокъс… не е Чалис Д’Арл, надявам се!
Кътър поклати глава с усмивка.
— Не. Даже бях забравил името й. Лицето й със сигурност… а и вече се казвам Кътър, Мурильо.
— Щом казваш.
Казал го беше току-що. Но Мурильо явно се беше скапал, не беше на обичайното си ниво на водене на разговор. А ако нарочно подхвърляше това, е, може би Крокъс щеше да се хване на въдицата. „От мрака в душата ми е… все едно.“
— Седемте града, а? Не си бързал много да се върнеш у дома.
— Дълго пътуване беше. По северния маршрут, покрай архипелазите, в едно затънтено пристанище за цели два сезона — първо зимните бури, после пролетта с опасните ледени блокове…
— Трябвало е да си купиш превоз на морантски търговски кораб.
Кътър извърна очи.
— Нямах избор. Нито за кораба, нито за компанията на него.
— Значи си прекарал неприятно на борда?
Той въздъхна.
— Не беше по тяхна вина. Никой няма вина. Всъщност намерих добри приятели…
— И къде са те сега?
Кътър сви рамене.
— Пръснали са се, предполагам.
— Ще се срещнеш ли с тях?
Кътър се замисли над тази насока на въпросите. Усети, че изпитва странно раздразнение от явния интерес на Мурильо към хората, с които се беше върнал.
— С някои може би. Някои слязоха на брега само за да тръгнат отново, кой както може. Тъй че с тях — не. За другите… ще видим.
— М-м, просто ми е интересно.
— Кое?
— Ами, коя от твоите групи приятели смяташе за по-смущаваща, примерно.
— Никоя!
— Извинявай, не исках да те обидя… Кътър. Просто изглеждаш малко… притеснен, сякаш ти се иска да не си тук.
„Не е толкова лесно.“
— Всичко ми е някак… различно. Това е. Малко се стреснах, като те заварих тук почти умрял.
— Е, да надвиеш Ралик в бой с ножове също е доста стряскащо.
Кътър не искаше да мисли за това.
— Изобщо не бих допуснал, че ти ще загубиш в дуел, Мурильо.
— Лесно е, когато си пиян и без гащи.
— О!
— Всъщност за сегашното ми състояние тези неща са маловажни. Бях невнимателен. Защо бях невнимателен ли? Защото остарявам. Защото всичко започва да се забавя. Аз се забавям. Виж ме, погледни ме: изцерен, но целият с болежки и стари рани, само изстинала пепел в душата ми. Даден ми беше втори шанс и съм решил твърдо да го приема.
— В смисъл?
Мурильо го изгледа рязко. Понечи сякаш да каже нещо важно, но премисли и го смени с:
— Ще се оттегля. Вярно, не съм спестил много, но пък сигурно ще мога да живея и по-скромничко, нали? В Дару има една нова школа за дуелиране. Чух, че се развивала доста добре, дълги списъци кандидати и прочие. Бих могъл да помагам, по два дни седмично.
— Никакви вдовици повече? Никакви тайни срещи?
— Точно така.
— От теб ще стане добър инструктор.
— Едва ли. Но пък и нямам претенции да съм добър инструктор. Това си е просто работа. Работа с краката, баланс и синхрон — по-сериозните неща може да ги получат от някой друг.
— Ако идеш там и говориш така, изобщо няма да те наемат.
— Да не би да съм загубил дарбата си да очаровам?
Кътър въздъхна и стана.
— Съмнявам се.
— Какво те върна? — попита Мурильо.
Въпросът го спря.
— Самонадеяност… може би.
— Каква самонадеяност?
„Градът е в опасност. Нужен съм му.“
Обърна се към вратата и отвърна през рамо:
— Детинска. Всичко добро, Мурильо… Мисля, че идеята ти е добра, между другото. Ако Ралик се отбие да ме търси, кажи му, че ще се върна по-късно.
Слезе по задното стълбище, мина през усойната тясна кухня и излезе в задната уличка. Трябваше да поговори с Ралик Ном, но не точно сега. Чувстваше се леко замаян. От шока от завръщането, предполагаше, вътрешния сблъсък между онова, което беше някога, и това, което бе сега. Трябваше да се успокои, да махне объркването от ума си. Ако можеше да започне отново да вижда нещата ясно, щеше да разбере какво да прави.
Тъй че: навън, из града, да поскита. Без много бягане като пощурял, нали?
Без. Онези дни отдавна бяха отминали.
Раната беше заздравяла бързо, което му напомни, че има някои промени — праха отатарал, който беше натъркал в кожата си само преди няколко дни, или така поне изглеждаше. За да започне нощ на убиец след толкова години. Другите промени обаче се оказваха много по-смущаващи. Толкова много време беше загубил. Изчезнал от света, а светът просто си продължаваше без него. Все едно че Ралик Ном беше мъртъв, да. Не по-различно от това. Само че той се беше върнал, а не трябваше да е така. „Издърпаш пръчка от калта и калта се заваря наоколо, за да запълни дупката, докато не остане никаква следа, че пръчката изобщо е съществувала.“