Беше ли все още убиец на Гилдията? Не и в този момент, а тази истина му откриваше толкова много възможности, че умът му се луташе и все се връщаше към по-простичката идея да слезе в катакомбите, да застане пред Себа Крафар и да заяви, че се е върнал. Че подновява стария си живот, да.
А ако Себа се окажеше като стария Тало, щеше да се усмихне и да рече: „Добре си се върнал, Ралик Ном.“ От този момент шансовете Ралик да излезе жив оттам буквално не съществуваха. Себа веднага щеше да види заплахата, застанала срещу него. Воркан беше покровителствала Ралик, а това само по себе си бе достатъчно основание да се отърве от него. Себа не искаше да има съперници — достатъчно си беше имал, ако разказът на Крут за разкола бе точен.
Колкото до Гилдията, имаше и друг избор. Ралик можеше да влезе и да убие Себа Крафар, след което да се обяви за временен Майстор, докато се върне Воркан. Или да продължи да се крие колкото може по-дълго и да чака Воркан да направи своя ход. Тогава, след като тя отново наложеше властта си над гнездото, можеше да излезе от скривалището и всичките тези липсващи години щяха да са нищо, да са без значение. Това поне го сближаваше с Воркан и заради това тя нямаше да се довери на никой друг, освен на него. Щеше да й стане заместникът, а можеше ли да не е доволен от такъв развой?
О, това бе стара криза — вече от години. Мисълта му, че Търбан Орр е последният човек, когото би убил, бе толкова глупава тогава, колкото и сега.
Седеше на ръба на леглото в стаята си. От гостилницата долу се чуваха безкрайните разсъждения на Круппе за великолепната закуска, накъсвани от по някой приглушен и несъмнено дивашки коментар от страна на Мийзи, а при тези двамата наистина като че ли нищо не беше се променило. Същото не можеше да се твърди за Мурильо, уви. Нито за Крокъс, който вече се наричаше Кътър — име, определено подходящо за убиец, твърде подходящо за мъжа, в който Крокъс се беше превърнал. „Кой ли все пак го е научил да се бие така с ножове? Нещо от малазанския стил — Нокътят всъщност.“
Бе очаквал Кътър да го посети, да го засипе с въпроси. Щеше да иска да обясни, нали? Да се опита да оправдае решенията си пред Ралик, дори когато не съществуваше оправдание. „Не ме послуша той, нали? Пренебрегна предупрежденията ми. Само глупаците си мислят, че предупрежденията им могат да имат значение.“ Та къде беше той? „С Мурильо, предполагам. Да отложи неизбежното.“
На вратата се почука и влезе Ирилта. Личеше, че живее трудно напоследък, а такива неща като че ли засягат жените по-бързо, отколкото мъжете — макар че когато мъжете си отиват, си отиват бързо.
— Донесох ти закуска — каза тя и постави подноса на масата. — Виждаш ли? Спомних си всичко, чак до фурмите, натопени в мед.
„Фурми, натопени в мед?“
— Благодаря, Ирилта. Кажи, моля те, на Кро… м-м, на Кътър, че бих искал да се видим веднага.
— Той излезе.
— Излезе? Кога?
Тя сви рамене.
— Преди малко, поне според Мурильо. — Закашля сухо и широкото й лице почервеня от пристъпа.
— Намери си лечител — каза Ралик, след като тя спря да кашля.
— Слушай — отвърна тя, докато отваряше вратата, — за нищо не съжалявам, Ралик. Хич не очаквам да ме целуне някой бог оттатък, а и никой няма да каже, че Ирилта не се е позабавлявала, докато беше жива.
Добави и още нещо, но тъй като беше в коридора и вече затваряше вратата, Ралик не можа да го схване съвсем. Можеше да е нещо като „Пробвай да поразмислиш малко над този урок…“ Но пък тя изобщо не беше язвителна, нали?
Погледна подноса, намръщи се, вдигна го и стана.
В коридора го задържа на едната си ръка, докато натискаше бравата на съседната врата. Влезе в стаята на Мурильо.
— Това е твое — каза Ралик. — Фурми в мед, любимите ти.
Мурильо изпъшка.
— Обяснява този друсан кебап с люто. Човек е това, което яде, нали.
— Не си толкова сладък, колкото си мислиш — отвърна Ралик и остави подноса на масата. — Горката Ирилта.
— „Горката“ е нищо. На тази жена годините са й натежали повече, отколкото на всички нас взети заедно, тъй че тя вече умира. Но няма да си направи труда да потърси лечител, защото според мен е готова да си ходи. — Поклати глава и се пресегна за първата глазирана фурма. — Ако разбере, че я съжаляваш, сигурно ще те убие, Ралик.
— Липсвах ти, а?
Мурильо замълча, погледа го и захапа фурмата.
Ралик седна на един от двата стола до леглото.