— Говори ли с Кътър?
— Малко.
— Мислех, че ще дойде да ме види.
— Виж ти.
— Това, че не дойде, не би трябвало да ме кара да мисля, че се е уплашил, нали?
Мурильо бавно поклати глава.
Ралик въздъхна.
— Видях Кол снощи. Тъй че планът ни е сработил. Върнал си е имението, името и самоуважението. Знаеш ли, Мурильо, не мислех, че нещо би могло да сработи толкова добре. Толкова… съвършено. Как, в името на Гуглата, изобщо успяхме?
— Е, онази нощ беше нощ на чудеса.
— Чувствам се… объркан.
— Нищо чудно — отвърна Мурильо и се пресегна за нова фурма. — Изяж го тоя друсан кебап — прилошава ми от вонята.
— На дъха ми по-добре ли ще е?
— Е, не мисля, че ще се целуваме скоро.
— Не съм гладен — каза Ралик. — Мисля, че бях, когато се събудих… там де… но това мина.
— Къде „там“?… Спал си през цялото време в дома на Финнест? В легло?
— На камъка до вратата. И Воркан лежеше до мен май. Нямаше я, когато се свестих. Само един немрящ Джагът.
Мурильо като че ли се замисли.
— Е, а сега какво, Ралик Ном?
— Де да знаех.
— На Барук сигурно ще му трябва да се свършат някои неща, като преди.
— В смисъл, да се пази гърба на Кътър? Да се държи Кол под око? А колко ми остава, докато Гилдията разбере, че съм се върнал? Докато ме премахнат?
— Уф, Гилдията. Мислех, че просто ще нахълташ там, ще разхвърляш няколко безжизнени трупа и ще си заемеш полагащото ти се място. С връщането на Воркан… според мен е очевидно какво трябва да се направи.
— Не е в стила ми, Мурильо.
— Знам. Но обстоятелствата се променят.
— И още как.
— Той ще се върне — каза Мурильо. — Когато е готов да говори с теб. Имай предвид, натрупал е нови рани, дълбоки при това. Някои все още кървят, струва ми се. — Помълча и добави: — Ако Мамът не беше умрял, кой знае какво можеше да се случи. Но той тръгна с малазанците, за да върне Апсалар… о, виждам, че нямаш представа за какво говоря. Добре, нека да ти разкажа как приключи онази нощ — след като замина. Обаче изяж тоя проклет друсан кебап, моля те!
— Тежка сделка ми предлагаш, приятелю.
И за първи път тази сутрин Мурильо се усмихна.
Мирисът й се бе задържал в постелята — толкова сладък, че му се искаше да заплаче. Дори от топлината й беше останало малко, а може би това беше просто слънцето, златистата му светлина, която струеше от прозореца и носеше със себе си леко смущаващия зов на птича любовна игра в дървото в задния двор. „Не е нужно да сте толкова обезумели от страст, мъничките ми. Цялото време на света е пред вас.“ Е, редно беше да чувства точно това сега, нали?
Тя въртеше грънчарското колело във външната стая — звук, който някога бе изпълвал живота му, за да изчезне един ден, а сега най-сетне се беше върнал. Все едно че не ги беше имало гадните престъпления и робството, дошло като заслужено наказание, нито прогнилия ров, в който лежи окован сред варварите теблор. Нито грамадния воин, увиснал на кръста насред кораба, и Торвалд, от чиито шепи капе солена вода между напуканите устни на глупака. Никакви магически бури, нито акули, нито изкривени светове, през които се провираш и измъкваш. Никакви сънища как се давиш… не, всичко това беше нечий друг живот, история, изпята от полупиян бард, а публиката е толкова недоверчива, че всеки момент ще кипне от яд, готова да разкъса на парчета идиота затова, че описва поредния невероятен подвиг. Нечий друг живот, да. Колелото се въртеше както винаги и тя се трудеше над глината, придаваше й форма, симетрия и красота. Разбира се, тя никога не правеше най-хубавите си неща в деня след любовна нощ, сякаш бе изцедена от нещо много съществено, нещо, което подклажда дарбата й да твори, и понякога той се чувстваше гузен от това. А тя само се усмихваше, поклащаше пренебрежително глава на грижите му и завърташе колелото още по-бързо.
Беше видял по рафтовете във външната стая десетки посредствени грънци. Трябваше ли да го притесни това? Сигурно щеше — някога, но вече не. Той бе изчезнал от живота й. Нямаше причина обаче тя да се похаби в някакво самотно бдение или пък в безкрайно дълъг траур. Хората свикват с нещата — и така трябва. Намирала си беше любовници, разбира се. Може би все още си имаше всъщност, и беше донякъде чудо, че я завари сама, когато се появи — почти беше очаквал в отговор на чукането на вратата да се покаже някое мускулесто богче със златни къдрици и челюст, която просто те моли да я фраснеш с юмрук.
— Може да е прескочил да види майка си — изломоти Торвалд.
Седна в леглото, смъкна крака на пода и стъпи на тъканото килимче. Забеляза, че по него са пришити плоски възглавнички, пълни с лавандула — изпука под ходилата му.
„Нищо чудно, че стъпалата й миришат хубаво.“