Каквито и да ги беше вършила, беше му все едно. Все едно, дори и сега да си имаше това-онова, макар че това-онова можеше да пообърка нещата.
Нещата, да.
Денят бе започнал и единственото, което трябваше да направи, бе да намести нещата, а след това можеше да започне отново живота си като гражданин на Даруджистан. Може би да навести някои стари приятели, някои близки от отчуждената фамилия (поне онези, които биха пожелали да говорят с него), да види гледки, които бяха събуждали най-много носталгия, и да поразмисли какво да прави с остатъка от живота си.
Но — едно по едно. Торвалд Ном навлече чуждоземните си дрехи (чистия комплект, омачкани при сушенето, уви) и тръгна към външната стая. Тя беше с гръб към него, изгърбена над колелото, краката й натискаха педалите. Видя голямата купа с чиста вода, където си стоеше винаги, отиде до нея и наплиска лицето си. Трябваше да се избръсне — но сега вече можеше да плати на някой друг да го направи. Ловкостта винаги се възнаграждава. Все някой някога го беше казал това, със сигурност.
— Сладката ми!
Тя извърна глава към него и му се усмихна.
— Виж колко лошо се получи това, Тор. Видя ли какво направи?
— От глината е…
— От уморените бедра е.
— Обичайно оплакване? — Тръгна покрай рафтовете и заоглежда разкривените съдове по тях.
— Доста рядко всъщност. Не е това, което си мислиш, че виждаш, съпруже. Новата мода е, която всеки търси напоследък. Симетрията е мъртва, да живее тромавото и кривото. Всяка благородна дама иска да си има бедна братовчедка в провинцията, някоя леля или баба със схванати пръсти, която прави грънци за роднините си между извиването на пилешки вратлета и белене на кратуни.
— Засукана лъжа.
— О, не го казват открито, Тор, само се загатва.
— Никога не е добре да подсказваш загатнатото. Освен ако подсказаното не се подразбира.
— Имах само двама любовници, Тор, и никой не се задържа повече от няколко месеца. Искаш ли имената им?
— Познавам ли ги?
След като тя не отвърна, той се обърна и видя, че го гледа.
— Аха. — Кимна благоразумно.
— Е, стига да не започнеш да се втренчваш във всеки, който намине тук или ми каже „здрасти“ на улицата — ако ще е така, Тор, по-добре да ти ги кажа…
— Не, скъпа. Всъщност загадката е… интригуваща. Все едно, няма да оцелее дълго. Все ще ги науча.
— Така е. Точно затова няма да те разпитвам за нищо. Къде си бил, какво си правил.
— Но това е друго!
Тя вдигна вежди учудено.
— Наистина. — Торвалд пристъпи към нея. — Това, което ти казах вчера. Не беше преувеличение.
— Щом казваш.
Личеше, че не му вярва.
— Уязвен съм. Съкрушен.
— Май е време да тръгваш. — Тисера отново се зае с буцата глина на колелото. — Дълг имаш да уреждаш.
— Има ли проблем с плячката?
— Всичко е от чисто по-чисто, проверих. Освен ако Гареб не е надраскал тайни знаци на всяка монета. Все едно, няма да разбере. Може да заподозре обаче.
— Имам си добра история да го обясня, ако се наложи — отвърна Торвалд. — Чуждестранни вложения, неочаквана печалба, триумфално завръщане.
— Е, няма да е зле да поразкрасиш малко новата си версия.
Изгледа я, доловил насмешката й, но си замълча. Имаше ли смисъл? „Онзи великан, чийто живот спасих неведнъж — Карса Орлонг. Смяташ ли, че бих могъл да измисля такова име, Тис? А тези белези от пранги? О, това е новата мода сред благородните, самоналожено смирение и т.н.“
Все едно беше, наистина.
— Не смятам да се срещам лично с Гареб — каза той и тръгна към вратата. — Ще действам чрез Скорч и Леф.
Буцата глина се изхлъзна от колелото, плесна в стената, задържа се там за миг, след което бавно се смъкна и пльокна на пода.
Изненадан, Торвалд се обърна към жена си и видя физиономията, която не беше виждал от… от… е, от доста време.
— Чакай! — викна й. — С онова партньорство е свършено, заклевам ти се! Скъпа, те действат само като мои посредници, нищо повече…
— Само да си започнал пак игри с тия двамата, Торвалд Ном, лично ще сключа контракт срещу теб.
— Те винаги са те харесвали, знаеш ли.
— Знам, скъпи, знам. Не се притеснявай. Но никакви игри повече със Скорч и Леф. Обещаваш. Вече сме богати, нали?
— Проблемът със списъците са всички тези имена в тях — каза Скорч.
Леф кимна.
— Това е проблемът, точно. Улучи право в десетката, Скорч. Всичките тия имена. Трябва да е имало среща някаква, не мислиш ли? Всички лихварски акули в някоя задръстена опушена стая, излегнати, и млади жени пускат зърна грозде в устите им, а някакъв писар с оцапани с мастило устни драска. Имена, хора, извадили лош късмет, хора, които са били толкова глупави, че да подпишат каквото и да било, да сграбчат парите, колкото и безумна да е лихвата. Имената, прав си, Скорч, списък на глупци. Жалки, тъпи, отчаяни глупци.