— Ако това е, което искам, значи не го искам.
— О, това е съвсем ясно, Анци. Ако си нисък, кривокрак, червен като рак тип, ами, ще искаш да си нисък, кривокрак и червен като рак…
— Ти си идиот, Блупърл, и това не се променя, каквото и да искаш. Това, което казвам, е съвсем просто, нали? Дори ти би трябвало да схванеш смисъла. Един войник се пенсионира, нали? И търси живот, който да е съвсем прост и мирен, но такъв ли е?
— Какъв такъв?
— Какво?
— Прост ли, или мирен?
— Не е, и точно това имах предвид.
— Нямаше предвид това. Имаше предвид, че не го искаш, а ако е така, върви тогава в Малазанското посолство, предай се на милостта на който е там и ако не те обесят, подписвай отново.
— Имах предвид, че бих искал да съм пенсиониран, стига само да можех!
— Ще ида в мазето да видя провизиите.
Анци го изгледа, докато излизаше, изсумтя и поклати глава.
— На тоя му трябва помощ.
— Ами иди му помогни — каза Бленд от съседната маса.
Анци я погледна ядосано.
— Престани да го правиш това! Все едно, нямах предвид такава помощ. О, богове, главата ме боли.
— Понякога се опитвам да съм колкото може по-тиха, защото така военният оркестър в черепа ми може да не ме намери — каза Бленд.
— Ъъ. — Анци сбърчи вежди. — Не знаех, че свириш на инструменти, Бленд. На какви?
— Гайди, барабани, флейта, кречетало, рог…
— Сериозно? Всичко наведнъж?
— Разбира се. Знаеш ли, мисля, че ще се вбеся, ако се кача горе и хвана Пикър да се измъква от стаята на Сцилара точно в този момент.
— Тогава си седи тук.
— Е, просто въображението ми измисли сценката.
— Сигурна ли си?
Тя издържа няколко мига, преди да изругае под нос и да стане.
Анци изгледа гърба й, подсмихна и промърмори на себе си:
— По-добре е, когато нямаш въображение. Като мен. — Замълча и се намръщи. — Няма да е зле обаче да използвам малко въображение точно сега. Да мога да разбера как и кога ония убийци ще се опитат пак. Отрова. Магия. Ножове. Стрели на арбалет вън в тъмното, през прозореца, съвършен изстрел. И Анци тупва на пода, „героят от Леса на Мот“. И някое копие отдолу през пода, само за да го довърши, щото са ровили вече от седмици и са чакали, знаели са, че ще падна точно там и точно тогава, м-да.
Остана да седи опулен, подръпваше нервно рижия си мустак.
Седнал в сенките на отсрещния ъгъл и отпуснал гръб на стената, Дюйкър следеше всичко това с кисела усмивка. Удивително как някои хора оцеляваха, а други — не. Лицето на един войник винаги беше едно и също, щом паднеше маската — объркване, смътна изненада, че се е оказал жив, след като знае прекалено добре, че няма никакво сериозно основание за това, нищичко освен дръпването на късмета, празната случайност и обстоятелствата. И цялата нечестност на света е изпълнила очите с горчивина и злост.
От задната стая се разнесе шум, след миг тясната врата се отвори и бардът излезе, сивата му коса бе разчорлена от спането, очите — обградени от червени кръгове. Обърна се към Анци и изръмжа:
— В дюшека има въшки.
— Съмнявам се, че са имали нещо против компанията ти — отвърна бившият сержант, надигна се и тръгна към стълбището.
Бардът зяпна след него. После тръгна към тезгяха, наля си халба от лютивата тъмна бира на ривите и отиде при Дюйкър.
— Историци и бардове — въздъхна и седна до стареца.
Дюйкър кимна мълчаливо. Разбираше го напълно.
— Но това, което наблюдаваш ти, и това, което наблюдавам аз, може да се окажат доста различни неща. Въпреки че разликата може да е само повърхностна. Колкото по̀ остарявам, толкова повече подозирам точно това. Ти описваш събития, виждаш нещата в големия им размах. Аз се вглеждам в лицата, хвърчат толкова бързо покрай мен, че може да се размият, ако не внимавам. Да ги видя истински, да ги запомня всичките.
— Откъде си? — попита Дюйкър.
Бардът отпи глътка и внимателно постави халбата пред себе си.
— От Корел, първоначално. Но това беше много отдавна.
— Малазанското нашествие ли?
Бардът загледа халбата със странна усмивка. Но ръцете му си останаха в скута.
— Ако имаш предвид Сивата грива, да.
— Та кои от безбройните противоречиви истории са верни? За него, искам да кажа.
Бардът сви рамене.
— Никога не питай за това един бард. Пея ги всичките. Лъжи, истини, думите не се различават в това, което казват, нито в реда, по който идват. Правим с тях каквото ни хрумне.