— Слушах те последните няколко нощи — рече Дюйкър.
— А, публика от един. Благодаря.
— Пя стихове от „Аномандарис“, които никога не бях чувал.
— Недовършените ли? — Бардът кимна и посегна за халбата. — „При Черен Корал, където се възправя Тайст Андий…“ — Отпи нова глътка.
— Оттам си дошъл значи?
— Знаещ ли, че няма нито един бог или богиня в целия пантеон, който да претендира, че е патрон — или матрона — на бардовете? Все едно сме забравени, оставени сме да се оправяме сами. Това ме притесняваше някога, не знам защо, но вече виждам истинската чест, която представлява. Създадени сме уникални в своята свобода, в своята отговорност. Има ли патрон на историците?
— Не, доколкото зная. Това прави ли ме и мен свободен?
— Разправят, че си разказал историята на Кучешката верига веднъж. Тук, в същата тази стая.
— Веднъж.
— И че оттогава все се опитваш да я запишеш.
— И не успявам. Какво от това?
— Може би описателната проза не е подходяща за разказване на такава история, Дюйкър.
— О?
Бардът остави халбата, бавно се наведе напред и прикова историка със сивите си очи.
— Защото виждаш лицата им.
В душата на Дюйкър се надигна болка. Извърна очи и се помъчи да скрие треперенето си.
— Не ме познаваш достатъчно добре за такива неща — изхриптя.
— Глупости. Това тук не е лична тема, историко. Тук сме двама професионалисти, които обсъждат занаята си. Аз, смирен бард, предлагам уменията си, за да отключим душата ти и всичко, което е побрала — всичко, което я убива, миг след миг. Не можеш да намериш собствения си глас за това. Използвай моя.
— Ти затова ли си тук? — попита Дюйкър. — Като някой лешояд, жаден да лочи от сълзите ми?
Веждите на барда се вдигнаха.
— Ти си случайност. Причините да съм тук са… други. Дори да можех да ти обясня повече, не бих го направил. Не мога. Междувременно, Дюйкър, дай да сътворим един епос и да разбием сърцата на хиляда поколения.
И този път, да, сълзите потекоха по набразденото лице на историка. И му беше нужен целият кураж, който все още имаше, за да кимне.
Бардът се отпусна и взе отново халбата.
— Започва с теб и свършва с теб. Твоите очи свидетелстват и мислите са само твои. Не ми казвай какво е мислил някой друг, не разсъждавай как те са могли да гледат на делата си. Ти и аз, двамата, не разказваме нищо. Само показваме.
— Да. — Дюйкър вдигна глава и отново се взря в тези сиви очи, които сякаш бяха побрали — и здраво държаха в себе си — цялата скръб на света. — Как ти е името, бард?
— Наричай ме Фишер.
Чаур лежеше свит на кълбо до леглото, хъркаше и потръпваше като сънуващо псе. Пикър го изгледа замислено и отново се отпусна на дюшека. Как се беше озовала тук? Ожуленото между краката й същото ли беше, каквото си мислеше, и ако беше така, и Баратол ли помнеше толкова малко, колкото тя? О, твърде сложно беше да го разбере. Не бе готова да мисли за всички тези неща, не бе готова да мисли за нищо.
Чу нечии стъпки в коридора. След това — приглушен разговор, накъсан от гърлен смях, който определено не беше на Бленд, нито на някой друг от познатите й, което означаваше, че сигурно бе онази жена, Сцилара. Пикър ахна при внезапно събудилия се спомен как я е хванала за гърдите и чува същия смях, но по-отблизо и много по-триумфален.
„Богове, с всички тях ли съм спала? Проклетото кворлско мляко!“
Чаур на пода изхърка и тя се сепна гузно… но не, не можеше да е легнала с невинно същество като него. Имаше си граници… трябваше да има граници.
Тихо почукване на вратата.
— О, влизай, Бленд.
И тя влезе, с леки котешки стъпки, гледаше така, сякаш е на ръба да избухне…
„Не, само не сълзи, моля те!“
— Нищо не помня, Бленд, тъй че не започвай.
Бленд се удържа още миг и избухна…
В неистов смях, и се преви на две от неудържимия пристъп.
Чаур се сепна и се надигна. Примига, усмихна се, след което и той избухна в смях.
Пикър изгледа Бленд с яд. Искаше й се да я убие.
— Какво ти е толкова смешно?
Бленд най-сетне успя да се овладее.
— Те едва ни довлякоха дотук. Но после се събудихме и на всички в ума ни се въртеше едно нещо и само едно. Нямаха никакъв шанс!
— Богове на бездната. — Пикър се вцепени. — Само не и Чаур…
— Той не, Сцилара първа го вкара тук.
Чаур продължаваше да се смее, на очите му бяха избили сълзи. Като че ли губеше контрол и Пикър се уплаши.
— Спри веднага, Чаур! Престани!
Опулените му очи се спряха върху нея и смехът секна.
— Съжалявам. Няма нищо. Слез долу в кухнята и донеси нещо за ядене, Чаур, има едно момче там.