Той стана, почеса се и излезе. Изсмя се още веднъж някъде при стълбището.
Пикър се потърка по лицето.
— Не и с Анци, нали? Не ми казвай, че…
Бленд сви рамене.
— Похотта е сляпа, поне така съм чувала. И да се надяваме, че и спомените ще си останат слепи. Боя се, че всичките му фантазии се сбъднаха нощес… само дето не си спомня нищо!
— Призлява ми.
— О, успокой се де. Нали всичките ония части са ни за това в края на краищата.
— Къде е Баратол?
— Излезе рано. С Малът. Да търсят Гилдията на ковачите. Няма начин да не помниш големите му, ъъъ, ръце.
— Котето ми ги помни добре.
— Мяу — отвърна Бленд.
Сивият сумрак на мазето оставаше сякаш неподвластен на светлината на фенера, но Блупърл бе свикнал с това. И почти не се изненада, когато призракът се измуши от стената в другия край, със струпаните пред нея няколко бурета, запечатани с печата на монасите. Затънал до колене в пода, призракът спря, озърна се и най-сетне забеляза малазанеца, застанал до стръмното каменно стълбище. Тръгна безшумно към него.
— Ти ли си, Фелурканат?
— Кой? Монах, ти си мъртъв, и си мъртъв от доста време, бас слагам. Кой носи днес триъгълни шапки?
— Ооо — простена призракът и задращи лицето си с нокти. — К’рул ме е избълвал. Защо? Защо сега? Нищо полезно нямам да ти кажа, особено на някакъв чужденец. Но той се раздвижва долу, нали? Затова ли е? Аз ли трябва да съм гласът на злокобно предупреждение? Какво те интересува теб? Бездруго вече е много късно.
— Някой се опитва да ни убие.
— Разбира се, че ще се опитват. Клечите тук, а те не искат компания. Трябва да продупчиш бъчонка, една от ония. Това ще ти каже всичко, което трябва да знаеш.
— О, я виж ти. Махай се.
— Кой издигна пода и защо? И виж това. — Призракът изметна глава назад и показа гърлото си, разпрано чак до гръбнака. Съсирени, обезкървена плът и срязани вени и артерии, сребристи на смътната светлина. — Това ли беше сетното жертвоприношение? Малко знаеш ти.
— Некромант ли трябва да доведа? — попита ядосано Блупърл. — Изчезвай!
— Живите нивга не слушат мъртвите — измърмори призракът, наведе глава, обърна се и закрачи обратно към отсрещната стена. — И правилно. Ако не бяхме толкова умни, щяхме все още да сме живи. Помисли над това, ако смееш.
Шмугна се в тежките камъни и изчезна.
Блупърл въздъхна и се огледа за бутилката, която търсеше.
— Ха, знаех си, че имаме още една. Кворлско мляко. Защо само те да се забавляват?
Двамата мъже подтичваха зад жената. Следваха я плътно по петите, увлечени в страстната си борба за някакво въображаемо надмощие. Фейнт никога не беше виждала нещо толкова жалко. А и начинът, по който вещицата се правеше на самата невинност, докато в същото време си играеше с двамата си ухажори само за да подклажда напрежението, беше неоправдано жесток — всичко уж случайно, разбира се, но не беше случайно, защото Прешъс Тимбъл прекрасно знаеше какви ги върши, ако питаха Фейнт.
С нищо не облекчаваше положението и това, че двамата — явно братя — толкова си приличаха. Една и съща походка, една и съща физиономия, едни и същи гласове. След като нямаше никаква разлика помежду им, защо тогава не вземеше да хване единия и да се свърши?
Все едно, тя бездруго не очакваше някой от тях да оцелее задълго. За повечето акционери първото пътуване бе най-смъртоносното. Свързано бе с това, че не знаеха какво да очакват, не реагираха достатъчно бързо и по най-подходящия начин. Първото пътуване в лабиринтите убиваше над половината от новите. А това означаваше, че Прешъс Тимбъл (която според Фейнт изглеждаше жена, способна да оцелява) скоро щеше да бъде лишена от избора, след като някой от двамата — Юла или Емби Боул — паднеше някъде по пътя.
Щом завиха на ъгъла и каретата изникна пред очите им, Фейнт видя, че Глано Тарп вече се е настанил горе. Задействани бяха всевъзможни ритуали за ремонтирането на огромния впряг. Конете изглеждаха неспокойни и нетърпеливи да се махат оттук — луди като всички тях. Отстрани и загледани към Фейнт и идващите нови акционери, стояха Реканто Илк, Суитист Сафърънс и трети мъж — грамаден, с яки рамене и татуиран с шарки на…
— Уф — измърмори майстор Квел.
„Същият е, нали? Керванният охранник, оцелелият при обсадата на Капустан. Как му беше името?“
— Това не е за теб, Грънтъл — рече майстор Квел.
— Че защо не?
— Имам адски сериозни основания да ти откажа и ако ми оставиш един миг само, ще ти ги кажа.
Дивашката усмивка на мъжа оголи дълги кучешки зъби.
— Треллът е вътре — напомни Реканто. — Да го доведа ли, Квел? Трябва вече да тръгваме, нали?
— Грънтъл…
— Искам да подпиша — настоя охранникът. — Като акционер. Също като другите нови зад теб. Същите залози. Същите правила.