Той извърна поглед.
— Конят, да.
— И други неща.
Пътника се замисли. Огледа широката разровена диря. Хиляда или пет хиляди — когато хората се движат в колона, винаги е трудно да се определи. Самият впряг трябваше да е гледка, която си заслужава да се види обаче, а посоката просто случайно бе точно тази, която трябваше да следва и той. Перспективата да се отклони бе неприемлива.
— Ако приятелят ти е умен, няма да прави нищо открито. Ще се крие колкото може из тези равнини, докато не види някое предимство. Макар че какво предимство може да има срещу толкова много, не мога да си представя.
— Значи ще останеш с мен още малко?
Той кимна.
— Тогава май трябва да ти кажа някои неща.
Подкараха в тръс по дирята.
Пътника я чакаше да продължи.
Слънчевият пек му напомняше за родния край, саваните на Дал Хон, макар че в тези околности мухите бяха по-малко, а от огромните стада от безброй видове диви зверове — и тези, които ги ловяха — не се виждаше почти нищо. Тук, в Ламатат, имаше бедерини, един-единствен вид антилопа, зайци, вълци, койоти, мечки и почти нищо друго. Много ястреби и соколи кръжаха високо горе, но все пак тук не гъмжеше от живот, както можеше да се очаква, и той се зачуди на това.
Да не би пожарът при Морн да беше помел всичко? Да е оставил изпепелен пейзаж, който бавно ще се възстанови, в който само няколко вида да се спускат от север? Или бяха бесните ловци К’Чаин Че’Малле, опиянени от пировете с клане, които не свършвали, докато не изчезнали и те самите?
— Какво знаеш за Императора на хилядата смърти?
Той я погледна.
— Не много. Само че не може да бъде убит.
— Правилно.
Той продължи да чака.
Скакалци пълзяха из прашната диря сред отъпканите стръкове трева, учудени сякаш какво ги е съборило. Някъде високо горе ястреб нададе пронизителен зов, от тези, които трябва да подплашат птица в полет.
— Мечът му е изкован от силата на Сакатия бог. Притежава нива на чародейство, до които владелецът му може да достигне само като умира, като се бие и умира с оръжието в ръцете си. Императорът, едно нещастно, опустошено същество, Тайст Едур, знаеше, че смъртта е само илюзия. Знаеше, че е прокълнат, сигурна съм. Ужасно прокълнат. Този меч го бе подлудил.
Пътника вярваше, че такова оръжие наистина може да отнеме разсъдъка на онзи, който го владее. Усети потта по дланите си, премести юздите в дясната ръка и отпусна лявата на бедрото си. Устата му беше неописуемо пресъхнала.
— Трябваха му поборници. Противници. Понякога го убиваха. Понякога — неведнъж. Но след като той отново оживяваше, всеки път по-силен, накрая противникът падаше. И така продължаваше.
— Ужасна история — промълви Пътника.
— И един ден дойдоха кораби. На борда им — още поборници от далечни земи. Сред тях — Карса Орлонг, тоблакаят. Случи се да съм с него тогава.
— Бих искал да чуя предисторията на това партньорство.
— Може би по-късно. Имаше още един, друг поборник. Икариум.
Пътника бавно се изви в седлото си и я изгледа. Някакво несъзнателно послание подсказа на коня му да спре.
Джагският кон на Сеймар продължи още няколко крачки напред, след което тя дръпна юздите, обърна се и срещна погледа му.
— Убедена съм, че ако Икариум бе срещнал императора, умирането все още щеше да продължава. Цял континент… изпепелен. Кой знае, може би целият свят.
Той кимна мълчаливо.
— Но вместо това повикаха Карса пръв — каза Сеймар Дев.
— Какво се случи?
Отвърна му с тъжна усмивка:
— Биха се.
— Сеймар Дев, това е нелогично. Нали тоблакаят е жив?
— Карса уби императора. Безвъзвратно.
— Как?
— Имам някои подозрения. Вярвам, че някъде, някак, Карса Орлонг е поговорил със Сакатия бог. Не е било учтив разговор, сигурна съм. Карса не си пада по учтивостите.
— Но тогава Императорът на хилядата смърти…
— Изчезна. Нанесоха му окончателна смърт. Иска ми се да вярвам, че Рулад е благодарил на Карса със сетния си дъх.
Щом имаше нужда от такава мисъл, можеше да си я позволи.
— А мечът? Тоблакаят като свой ли го носи сега?
Тя подръпна юздите и подкара напред.
— Не знам. Още една причина да се налага да го намеря.
„Не си само ти, жено.“
— Договорил се е със Сакатия бог. Заместил е императора.
— Нима?
Пътника сръга коня си и се изравни с нея.
— Каква друга възможност има?
А тя се усмихна широко.
— О, ето нещо, което аз зная, а ти не, Пътнико. Защото познавам Карса Орлонг.
— Какво искаш да кажеш?
— Това е любимата му игра, разбираш ли? Да се преструва, че е толкова… елементарен. Груб, без никакво притворство, никакво благоприличие. Просто един дивак. Единствената възможност е очевидната, нали? Точно затова не вярвам, че го е направил.