— Не искаш да мислиш, че го е направил, имаш предвид. Ще го кажа ясно, Сеймар Дев. Ако твоят тоблакай владее меча на Сакатия бог, трябва или да го отстъпи, или да го извади срещу мен. Това оръжие трябва да се унищожи.
— Определил си се за враг на Сакатия бог ли? Е, не си единственият.
Той се намръщи.
— Не го направих тогава. Нито имам желание да го правя сега. Но той прекалява.
— Кой си ти, Пътнико?
— Играх някога играта на цивилизованост, Сеймар Дев. Но в крайна сметка си оставам това, което съм — дивак.
— Твърде много хора са заставали на пътя на Карса Орлонг — рече тя. — Не се задържат дълго. — Помълча. — Цивилизован или варварин — това са само думи. Жестокият убиец може да носи каквито одеяния поиска, може да претендира за велики каузи или сурови необходимости. Богове на бездната, призлява ми, като ви гледам как се държите всички вие, глупаци. По целия проклет свят е едно и също.
На тези гръмки думи той отвърна с мълчание. Вярваше, че наистина е едно и също и че никога няма да се промени. Животните си оставаха просто животни, разумни или не, биеха се, убиваха и умираха. Животът се изстрадваше, докато свърши, а след това… след това какво?
Край. Това трябваше да е. Задължително.
Продължиха да яздят, без приказки вече. Оставили бяха зад гърба си разказите за минали истории, изреждането на приключения. Единственото, което бе важно за всеки от двамата, бе онова, което предстоеше.
С тоблакая Карса Орлонг.
Някъде в своето минало мъжът, когото наричаха Капитана, беше нечий затворник. В някакъв момент бе надживял своята полезност и го бяха набучили сред равнината, с дървени колове, забити през дланите му, стъпалата, прикован към коравата пръст да храни мравките, да храни всички ловци на мърша в Ламатат. Но точно тогава не бе готов да умре. Беше издърпал дланите си през коловете, беше освободил краката си и бе пълзял половин левга до една долина, където буйна някога река се бе смалила до поток, обрасъл с тополи.
Ръцете му бяха съсипани. Ходилата не можеха да понесат тежестта му. А както се увери, мравките, пропълзели в ушите му, така и не си отидоха, затворени в тунелите на черепа му, от което мозъкът му се бе превърнал в истинско гнездо — вкусваше киселите им феромони на езика си.
Ако легендата беше вярна, а тя беше, древни, отдавна забравени речни духове бяха излезли с гърч от калта изпод напуканата кожа на голия бряг и се бяха добрали до мястото, където лежеше свит на кълбо, пламнал от треска и треперещ. Да дадат живот не беше щедрост за тези създания. Не, да дадат на свой ред означаваше да вземат. Тъй както кралят подхранва своя наследник с всичко, което му е нужно, за да оцелее, така и наследникът на свой ред подхранва краля с илюзията за безсмъртие. И ръката посяга между решетките на една килия към ръката, протегната между решетките на другата килия. Разменят много повече от едно докосване.
Духовете го захраниха с живот. А той ги пое в душата си и им даде нов дом. Но те, уви, се оказаха неспокойни, неблагодарни и груби гости.
Пътуването и превъплъщението в номадски тиран на равнините Ламатат бе дълго, трудно и удивително за всеки, който можеше да е видял окаяното осакатено същество, каквото бе някога. Безброй истории за него кръжаха като прашни дяволи, много от тях — измислени, други — почти докосващи се до истината.
Съсипаните му ходила превръщаха вървенето в изтезание. Пръстите на ръцете му се бяха закривили като куки, костите под кожата се бяха калцирали в грозни възли и издутини. Ръцете му приличаха на краката на лешояд, вкопчени в смъртта.
Возеше се на трон, поставен на челния балкон на второто ниво на впряга, заслонен от обедното слънце с избелял червеникав платнен сенник. Пред него крачеха четиристотин-петстотин роби, запрегнати, всичките наклонени напред, теглеха огромния палат на колелета по грубата пръст. Още толкова отдъхваха във фургоните на свитата, помагаха на готвачи, тъкачи и дърводелци, докато не дойдеше техният ред да се впрегнат в хамутите.
Капитанът не вярваше в спиранията. Лагери не се вдигаха. Движението бе всичко. Движението бе вечно. Двете крила на конницата му, всяко от по двеста рицари, яздеха на фланговете, облечени с дълги плетени ризници и абаносовочерни наметала, с шлемове, въоръжени с островърхи пики — остриетата лъщяха на слънчевата светлина. Зад палата следваше подвижен краал с триста коня, неговата най-голяма гордост, тъй като чистокръвните животни бяха силни и голяма част от богатството му (онази, която не произтичаше от набези) идеше от тях. Конетърговци от далечния юг го търсеха в тази пустиня и плащаха с чисто злато за конете му.