— Двайсет рицари ще те придружат до лобното място. След това ще ги отведеш до ескадрона на Улудан. Да се намери дирята, на всяка цена.
— Слушам, ваше величество.
— И се постарай Улудан да го разбере.
— Да, господарю.
И щеше да го разбере. Рицарите бяха не само за да осигурят по-тежка помощ за ескадрона. Бяха, за да наложат каквото наказание сержантът намери за необходимо в случай, че Улудан се провали.
Капитана бе загубил шестдесет войници. Почти една пета от цялата си лека конница.
— Върви — каза той на конника, — намери сержант Тевен и го прати веднага при мен.
— Да, господарю.
Докато мъжът слизаше, Капитана се отпусна в трона си и се загледа в прашните гърбове на впрегнатите роби. Киндару най-вече, да. И синбарли, и последните седем-осем от гандару, високочелите братовчеди на киндару, които скоро щяха напълно да се стопят. Жалко. Бяха силни кучите му синове, издръжливи на тежък труд, никога не се оплакваха. Беше заделил двете оцелели жени и сега те се возеха в един фургон с издути от бременност кореми, хранеха се с тлъсти червеи, жълтък от змийски яйца и други странни храни, каквито гандару бяха склонни да ядат. Дали бъдещите деца щяха да са чистокръвни гандару? Едва ли. Жените им бяха готови да се въргалят с всичко, което е с трети крак, при това далеч не толкова кротко, колкото той смяташе за благоприлично. Все пак едното или и двете деца като нищо можеше да са негови.
Не като наследници, разбира се. Децата му копелета нямаха никакви особени права. Той дори не ги признаваше. Не. Щеше да си осинови наследник, когато дойдеше времето. А ако нашепваните от духовете обещания бяха верни, това време все още отстоеше на столетия.
Усети се, че умът му се е отклонил от пътеката.
Шестдесет избити войници. Във война ли беше кралство Скатанди? Може би.
И все пак враговете му явно не смееха да се изправят срещу него тук, срещу неговите рицари и цялото множество на армията му.
Отпред проехтяха викове.
Капитана присви очи.
От високата си позиция видя, че от северозапад се приближава самотен мъж. Снежнобяла кожа плющеше на вятъра като криле на призрачна пеперуда, разперени над широки рамене. Над гърба стърчеше дръжката на огромен меч.
Мъжът се приближи, без да забавя крачка, все едно очакваше струпаните роби просто да му отворят път. Усетът на Капитана за мащаб се обърка. Воинът беше огромен, почти с половин ръст по-висок от най-високия скатанди — по-висок дори от баргаст. Лице, което като че ли беше с маска… не, татуирано, като натрошено стъкло или разкъсана паяжина. Торсът беше покрит с нещо като броня от раковини, красива, но безполезна навярно.
Все едно. Глупакът, огромен или не, скоро щеше да бъде стъпкан, премазан. Движението беше вечно. Движението беше… Внезапен спазъм стисна ума на Капитана, заби пръсти в мозъка му… Духовете се мятаха в ужас, врещяха…
Вкус на киселина на езика му…
Капитана изохка, махна с ръка.
Един слуга, който седеше зад него в изправен сандък с форма на ковчег и наблюдаваше през процепа в дъските, видя сигнала и дръпна силно усуканото въже. Проехтя рог, след него — още три.
И за първи път от седем години кралство Скатанди спря.
Великанът закрачи към челото на робската колона. Извади меча си — меч със странно нагънати ръбове, самото лезвие — с цвят, несравним с нито един метал. Замахна с ужасното си оръжие и робите се разпищяха.
От двата фланга земята се разтресе — рицарите се понесоха към непознатия.
Капитана отново замаха в паника. Отново заехтяха рогове. Рицарите спряха.
Мечът бе съсякъл централния ок, свързващ хомотите — дългия двайсет човешки боя дебел като дънер ок. Разлетяха се болтове, вериги се заизнизваха през железните халки и западаха като гърчещи се змии по земята.
Капитана — беше успял да се изправи — залитна и се вкопчи в перилото на балкона. Рицарите му го гледаха, до един, очакваха команда. Но той не можеше да помръдне. Болка пронизваше натрошените кости на стъпалата му. Той стискаше с немощните си ръце резбованите пилони на перилото. Мравки пъплеха в черепа му.
Духовете си бяха отишли.
Бяха избягали.
Беше сам. Беше празен.
Залитна назад и падна в трона си.
Един от сержантите му подкара напред към великана, който стоеше, опрян на меча си. Писъците на робите заглъхваха. Така ненадейно освободените от оковите си хора залитаха настрани, някои падаха на колене, сякаш за да се покорят на нов властелин, нов узурпатор. Сержантът спря, погледна великана в очите и заговори нещо.