Капитана бе твърде далече. Не можеше да чуе, а трябваше… Пот се изливаше от него и мокреше фините копринени одежди. Той потрепери от надигналата се треска. Погледна дланите си и видя кръвта, напираща от старите рани — разтворили се отново, — и от стъпалата също така, пълнеше меките чехли. Изведнъж си спомни какво е да мислиш, че умираш, че свършваш, че се предаваш. Там, да, под сянката на тополите…
Сержантът обърна коня и подкара в лек галоп към палата.
Спря, слезе от седлото с дрънчене на броня и се изкачи по стъпалата.
— Капитане. Този глупак твърди, че робите вече са свободни.
Капитана се взря в сините очи на войника, в посивялото му лице, разкривено от неверие, от пълно удивление. И го жегна жалост.
— Той е онзи, нали?
— Господарю?
— Врагът. Който избива поданиците ми. Чувствам я. Истината. Чувствам я. Вкусвам я!
Сержантът не отвърна нищо.
— Той иска моя трон — прошепна Капитана, стиснал кървавите си длани. — Затова ли беше всичко според теб? Всичко, което постигнах? Само за него?
— Капитане — изръмжа сержантът. — Той ви е омагьосал. Ще го посечем.
— Не. Ти не разбираш. Те си отидоха!
— Сър…
— Вдигнете стан, сержант. Кажете му… кажете му, че ще е мой гост, на вечерния пир. Мой гост. Кажете му… кажете… Мой гост. Да, само това.
Сержантът, образцов войник, мълчаливо отдаде чест и тръгна.
Последва ново махване със зацапаната, капеща, осакатена длан. Две слугини пристъпиха да му помогнат да се вдигне на крака. Той погледна едната. Киндару. Закръглена, пълничка, с остро лисиче лице… видя как се спряха очите й на кървящата му ръка и как облиза устни.
„Умирам.“
„Не столетия. Преди да изтече този ден. Преди да изтече този ден, ще съм мъртъв.“
— Направете ме… представителен — изпъшка той. — В негова чест. Не искам съжаление. Той е моят наследник. Дойде. Най-после дойде.
Слугините, ококорени от страх, му помогнаха да влезе вътре.
А мравките все така гъмжаха.
Конете стояха в кръг, с глави навътре, пъдеха с опашки мухите и скубеха тревата. Воловете стояха наблизо, все още в хамутите, и ги гледаха. Кедевис — беше се облегнала на едно от колелата на фургона, скръстила ръце, като че ли наблюдаваше сивокосия чужденец със същия спокоен празен поглед.
Нимандър знаеше колко измамен може да е този поглед. От всички тях — жалките малцина оцелели — тя виждаше най-ясно, с толкова рязка острота, че притесняваше всеки, в когото се взреше. Празнотата — ако наблюдаваният най-сетне се обърнеше, за да срещне тези очи — бавно се стопяваше и на нейно място се надигаше нещо по-твърдо, непреклонно и неподатливо на смут. Нетрепващ поглед, все по изострящ се, докато най-сетне не прониже жертвата като гвоздеи, забиващи се в дърво. А след това тя небрежно се извръщаше, без да я е грижа за разтуптяното сърце, за пребледнялото лице с капките пот, избили по челото, и на така съкрушения оставаха само две възможности: или да се страхува от тази жена, или да я обикне с толкова дива, настойчива страст, че можеше да му разбие сърцето.
Нимандър се страхуваше от Кедевис. И също така я обичаше. Изобщо не го биваше в избора.
И да долавяше този поглед — а Нимандър беше сигурен, че го долавя, — Каллор оставаше безразличен към него, предпочел да раздвои вниманието си между пустото небе и пустия пейзаж. Когато не спеше или не ядеше. Неприятен гост, деспотичен и властен. Не се включваше в готвенето, дори не си вдигаше приборите и чинията след ядене. Човек, свикнал да му слугуват.
Ненанда казваше да го изгонят тоя старец, с камъни и фъшкии, но Нимандър намираше в това нещо неуместно, толкова нелепо и неуместно, че май нямаше място дори във въображението му.
— Отслабва — каза Десра до него.
— Скоро ще стигнем — отвърна Нимандър.
Бяха малко на юг от Сарн, внушителен някога град. Покрай пътя, който водеше до него, имаше ферми, дюкяни и пивници. Всичките запуснати. Малкото останали обитатели бяха обеднели хора, плашливи като пребити псета, копаеха коравата пръст… поне докато не видеха пътниците на главния път, когато захвърляха мотиките и се разбягваха.
Оставените на кръстопътя провизии бяха грижливо опаковани в дървени сандъци, цялата купчина — покрита с насмолено платно и вдигната на колове над земята. Плодове, кристални бучки захар и сол, тежки самуни черен хляб, филета от змиорка, разредено с вода вино и три вида сирене — откъде беше дошло всичко това, като се имаше предвид окаяното състояние на фермите, покрай които минаваха, си оставаше загадка.
— По-скоро е готов да ни убие, отколкото да ни погледне — промълви Десра, беше присвила очи към Каллор.