— Скинтик казва същото.
— Що за човек е той?
Нимандър сви рамене.
— Нещастен. Трябва да тръгваме.
— Почакай — каза Десра. — Мисля, че трябва да накараме Аранта да прегледа Клип.
— Аранта ли? — Той се огледа. Аранта беше клекнала на склона край пътя и береше цветя. — Защо? Какво може да направи тя?
Десра поклати глава, все едно че не може да му обясни причините. Или че не иска.
Нимандър въздъхна.
— Добре, помоли я тогава.
— Ти трябва да я помолиш.
„Защо?“
— Добре.
Отиде при Аранта. Когато сянката му се плъзна над нея, тя вдигна очи и му се усмихна.
Усмивките, толкова лишени от предпазливост, от сдържаност и неохота, винаги му се струваха проява на лудост. Но очите й този път изобщо не бяха безизразни.
— Чувстваш ли ме, Нимандър?
— Не знам какво искаш да кажеш с това, Аранта. Десра иска да видиш Клип. Не знам защо. Не си спомням да имаш някакви особени дарби в лечителството.
— Може би иска компания — отвърна Аранта и се изправи изящно.
И той бе поразен, ударен сякаш през лицето от красотата й. Застанала сега тъй близо до него, с дъха й, толкова горещ и тъй странно тъмен. „Какво става с мен? Кедевис, а сега и Аранта.“
— Какво ти е, Нимандър?
— Нищо ми няма. — „Какво се пробужда в мен? Че ми носи и терзание, и възбуда?“
Тя тикна в ръката му няколкото бели цветчета, усмихна се и тръгна към фургона. Тихият смях на Скинтик го накара да се обърне.
— Все по-често става това напоследък — каза братовчед му, загледан след Аранта. — Щом сме несъвместими, а изглежда, че сме, следва, че ще се притесняваме един друг непрекъснато.
— Говориш глупости, Скинтик.
— Това ми е задачата, нали? Представа нямам накъде отиваме. Не, нямам предвид Бастион, нито дори сблъсъка, който мисля, че предстои. Имам предвид нас, Нимандър. Особено теб. Колкото по-малко власт имаш, толкова по-голям сякаш става талантът ти да бъдеш водач, качествата, нужни за такъв — като разтварящите се цветчета в ръката ти.
Нимандър направи гримаса при думите му и погледна намръщено цветята.
— Скоро ще са мъртви.
— Ние всички — също, може би — отвърна Скинтик. — Но… хубаво е, докато трае.
Докато се подготвяха да продължат, дойде Каллор. Обруленото му лице бе странно безцветно, изцедено сякаш от кръвта от несекващ вятър. Или от спомените, които го терзаеха. Безизразността в очите му намекваше на Нимандър, че е лишен от всякакъв хумор, че самата представа за веселие му е толкова чужда, колкото и да закърпи скъсаното по дрехите си.
— Свършихте ли най-после с почивката? — попита Каллор и се подсмихна презрително, забелязал цветята в ръката на Нимандър.
— Конете имат нужда от почивка — отвърна му той. — Бързаш ли? Ако бързаш, можеш да тръгнеш пред нас. Като спреш за нощувка, или ще те настигнем, или — не.
— И кой ще ме храни тогава?
— Все ще намериш какво да ядеш — рече Скинтик. — Като гледам, случвало ти се е да го правиш.
Каллор сви рамене и каза само:
— Ще се возя във фургона. — И се махна.
Ненанда доведе конете и каза:
— Трябва да се подковат. Всичките. Тоя каменист път…
Внезапен шум откъм фургона накара и тримата да се обърнат. Каллор изхвърча оттам и падна тежко на пътя. На лицето му се бе изписало пълно изумление. Аранта го гледаше отгоре, нещо тъмно и свирепо пламтеше в очите й.
Десра стоеше до нея, зяпнала.
Каллор се разсмя. Хриплив задъхан смях.
Нимандър тръгна към фургона, изпратен от обърканите погледи на Скинтик и Ненанда.
Аранта вече беше клекнала до лежащия в несвяст Клип и му даваше вода. Нимандър затъкна цветята в колана си, качи се във фургона и погледна Десра.
— Какво стана?
— Посегна й — отвърна Десра и кимна към Аранта. — И тя, ммм, го бутна… просто го… отпрати.
Старецът — смехът му заглъхваше — бавно се изправи.
— Проклети Тайст Андий. Никакво чувство за хумор.
Но Нимандър забеляза, че въпреки привидната си веселост старият воин е стъписан. Вдиша дълбоко, потръпна от някаква болка в ребрата, след което заобиколи до задницата на фургона и се качи, този път по-далечко от Аранта.
Нимандър се опря на перилото до нея.
— Добре ли си?
Тя вдигна очи. И го дари отново с една от смущаващо невинните си усмивки.
— Можеш ли вече да ме почувстваш, Нимандър?
Достатъчна ли беше представата за вода, за да създаде толкова съвършена илюзия, че всички сетива да се излъжат? Змийската извивка на Единствената река, известна като Дорсан Рил, обкръжаваше половината от Първия град Карканас. Преди да дойде светлината, не съществуваше никакво отражение от черната й повърхност и да натопиш длан в несекващия поток означаваше да усетиш само един по-хладен дъх по кожата, докато течението въздиша около нея. „Вода в тъмата, сънища в съня“, нещо такова бе написал един от Лудите поети на деветдесет и трети век, по време на стилистичната мода в поезията, характерна със своята краткост, стил, рухнал в следващия век, в периода на изкуство и красноречие, известен като „Цветисто яркия“.