И тъй — спокойствие. Като вейка в потока, все още неподета от бързеите, все още не толкова подгизнала, че да потъне, да легне като откъсната луна на калното дъно. Разбира се, това не можеше да продължи вечно. Още една измяна трябваше, за да разбие света веднъж и завинаги.
В току-що отминалата нощ Ендест Силан, докато вървеше към едно хранилище в дъното на горния етаж, се натъкна в коридора на Сина на Тъмата. Някой човек, решил, че е достойно деяние, бе окачил древни андийски пана по двете стени. Сцени от Карканас, една от които всъщност показваше Дорсан Рил — макар че никой нямаше да го разбере, ако не му беше позната точно тази гледна точка, тъй като реката представляваше само една тъмна ивица, като нокът, извит около сърцето на града. Всичко бе подредено с невежество и да вървиш по коридора означаваше да бъдеш поразен от колаж от образи, отчетливи като спомени, които никой не може да свърже със следващия.
Аномандър Рейк стоеше пред едно от паната, очите му бяха като тъмен кехлибар. Хищни, приковани в него като на лъв преди убийствен скок. На избелялото пано, сред касапница, се виждаше изправена висока фигура. Телата, рухнали пред нея, кървяха от раните в гърба. Нищо деликатно нямаше тук, гневът на тъкача бликаше от всяка нишка. Белокож, с очи като оникс, с лъснала от пот черна коса, сплетена като провиснали въжета. С два кървави меча в ръцете. Гледаше срещу зрителя предизвикателно и хладно. В раздраното небе над него кръжаха Локуи Вайвал с женски глави, устата им бяха отворени в писъци, почти осезаеми.
— Той не го искаше — промълви Аномандър Рейк.
„Но го искаше.“
— Способността ви да прощавате далеч надминава моята, господарю.
— Тялото следва главата, но понякога е обратното. Имаше заговор. Те го използваха, Ендест. Използваха го лошо.
— Заплатиха за това, нали?
— Всички платихме, стари приятелю.
Ендест Силан извърна очи.
— Толкова го мразя това място, господарю. Когато минавам оттук, не гледам нито наляво, нито надясно.
— От срам или като обвинение? — изсумтя Рейк.
— Като напомняне за факта, че някои неща никога не се променят, господарю.
— Трябва да се разведриш, Ендест. Това униние може да… опустоши душата.
— Чух, че имало една река, която се влива в залив Корал. Ерин или Маврик. Изглежда бездънна.
Аномандър Рейк, все още загледан в паното, кимна.
— Спинок Дурав я е видял, минал е по бреговете й. Казва, че му напомня за Дорсан Рил… за детството му.
— Да, има някои прилики.
— Мислех си, ако мога да бъда освободен за…
Господарят му го погледна през рамо и се усмихна.
— Поклонение? Разбира се, Ендест. В смисъл, стига да се върнеш, преди да е изтекъл месецът.
„А, толкова скоро е значи?“
— Няма да се бавя, господарю. Само да видя, със собствените си очи, нищо повече.
Погледът на Аномандър бе по-съсредоточен, кехлибареният блясък бе помръкнал до нещо като… кал.
— Боя се, че може да се разочароваш. Това е просто една дълбока река. Не можем да докоснем миналото, приятелю. — Обърна се отново към паното. — А ехото, което си въобразяваме, че чуваме — то мами. Не се изненадвай, Ендест, ако не намериш нищо от онова, което търсиш. И всичко, от което те е страх.
„И какво е това, което мислиш, че търся, господарю? Няма да питам от какво мислиш, че ме е страх, защото знаеш отговора на това.“
— Помислих си, че разходката би могла да ми помогне.
— И си прав.
Сега, на следващия ден, той седеше в стаята си. До вратата бе оставена малка кожена торба с провизии. И мисълта за дългото ходене по планинските зъбери под суровата слънчева светлина вече не изглеждаше толкова привлекателна. Старостта ги правеше тези неща: първо подхрани желанието, а после изтощи волята. И какво щеше да донесе виждането на реката в края на краищата?
Напомняне за илюзии навярно. Напомняне, че в един свят, вече завинаги недостижим, се издигат руините на древен някога град, а течащата около него Дорсан Рил продължава да живее, несекваща в съвършеното си отсъствие, в своята игра на съществуване. Река от най-чист мрак, животворната вода на Тайст Андий, а ако децата са си отишли — е, какво значение има това?
Децата си отиват и ще си отиват. Децата изоставят старите порядки, а старите глупци с всичките си безсмислени съвети могат да мърморят и ръмжат на празните пространства и да кимат на отвръщащия ек. Камъкът и тухлата са съвършени слушатели.
Не, той щеше да отиде. Щеше да отрече безумията на старостта, неизмерени и неосмени под погледа на младите. Самотно поклонничество.
И всички тези мисли, тъй своенравни и изменчиви, може би щяха да разкрият ценността си, да тласнат злокобното си ехо напред към онзи бъдещ миг на прозрение. Ха! Вярваше ли в такива неща? Имаше ли нужната вяра?