— И все пак го наричат Избавителя.
— Защото се наема със задачата да даде избавление на всички, които идват при него и които му се молят. И да, това е акт на дълбок кураж. Но той не очаква същото от своите хора — изглежда, няма никакви очаквания изобщо.
Беше доста словоохотливо за господаря му, доказателство за дълго, грижливо съсредоточаване на мисълта, на значителна енергия, посветена на естеството на култа, закрепил се на самия ръб на Черен Корал и Нощта, в който всичко изглеждаше… необичайно.
— Води ги с примера си значи.
В очите на Аномандър Рейк проблесна любопитство и той изгледа напрегнато Спинок Дурав.
— Някой следовник натъкнал ли се е на тази възможност, Спинок Дурав?
— Не знам. М-м… не мисля. Но, господарю, твърде далече съм от всичко това.
— Ако Избавителя не може да откаже, значи е пленен в състояние на неравновесие. Чудя се, какво ли ще трябва, за да се възстанови равновесието.
Спинок Дурав усети, че устата му е пресъхнала. И да беше градил горди замъци на разбиране, и да беше вдигал здрави укрепления, които да бранят допусканията му, и да беше строявал в боен ред огромни войски, които да отстояват позицията му, да се местят, престрояват и маневрират, за да защитят скъпите му възгледи — и да беше направил всичко това, за да седи след това удобно и уверено на мястото си в този разговор — и да беше всичко това игра на Кеф Танар, то с един-единствен въпрос противникът му бе разрушил цялата му империя.
Какво ли ще трябва, за да се възстанови равновесието?
„Човек, който отказва.“
„Казваш ми, че времето е кратко, господарю. Насочваш ме да проясня това, което ме безпокои — защото можеш да видиш, че нещо ме безпокои — а след това, сред високите облаци на религиозната дискусия, мяташ мълнията си и ме удряш право в сърцето.“
„Ако ще правя нещо, трябва да го направя скоро.“
„Мой господарю, възхитата ми към теб е безгранична. Обичта ми към теб и състраданието, което така деликатно разбулваш, ме води към тази готовност, да щурмувам без колебание това, което искаш да щурмувам, да устоявам толкова дълго, колкото трябва. Защото това ти е нужно.“
— Хубаво е, че съм неуязвим за топлината — каза Аномандър Рейк. — Защото опърлих жестоко ботушите си.
„Така и огънят около теб се усилва, но ти не трепваш. Няма да те проваля, господарю мой.“
— Ендест Силан вече е на планинския път — каза Аномандър Рейк и стана. — А Старицата се върна, но скоро трябва да полети отново. Ще я помоля да изпрати няколко внука, да го пазят по пътя. Освен ако не смяташ, разбира се, че Ендест Силан може да се обиди, като ги види да кръжат горе?
— Би могъл, господарю. Но това не трябва да променя решението ти.
Отвърна му бегла усмивка.
— Съгласен съм. Предай моите поздрави на жрицата, Спинок.
До този момент не беше знаел, че му предстои да посети Върховната жрица — която бе заличила самото си име в служба на ролята в Храма на Тъмата, за да направи от вечно разтворените си крака безличен акт, акт, който превръщаше тялото й в съсъд и нищо повече — но сега разбра, че трябва да направи точно това. Точно сега Куралд Галайн бе изключително неспокоен. Бури кипяха из него и всички нишки на сила тръпнеха. Пращяха енергии. „И я правят неутолима. Тъй че тя ще ме иска… но не това занимава Аномандър Рейк. Тук има нещо друго. Трябва да отида при нея, а не знам защо.“
„Но той знае.“
Спинок Дурав се усети, че седи сам в малката стая. Огънят беше изтлял. Въздухът миришеше на изгоряла кожа.
Върховната жрица на Храма на Тъмата беше отрязала косата си още по-късо и това й придаваше вид на момче, докато го буташе на гръб и го възсядаше с обичайната си пламенна страст. Обикновено сега той щеше да започне да я забавя, да окаже съпротивление срещу нетърпението й и с това да извлече наслаждението й. Този път обаче се остави да бъде както тя иска. Всичко това бе несъществено. Откакто тази неведома сила бе започнала да разтърсва Куралд Галайн, всички жрици бяха обзети от неистова страст и вкарваха силом мъжете Тайст Андий в храма и в стаите с плюшените легла. Ако слуховете не лъжеха, понякога и човеци биваха довличани тук заради същия тъй нужен разпит.
Но никакви отговори не можеше да се намерят в капризите на плътта, а това навярно бе някакъв вид метафорично откровение за суровата истина, простираща се далече извън храма и предписанията на жриците. Все пак не търсеше ли и той отговори от Салинд? От онази млада жена от човешката раса, която не можеше да е на повече от двайсет години? От друга Върховна жрица?
Твърде много беше видял, твърде дълго беше живял. Всичко, което й предстоеше тепърва, и всички изпитания, които я очакваха — те бяха за нейната възраст и всъщност трябваше да се споделят — ако изобщо бъдеха споделени — от някой на годините й. Не изпитваше никакво желание да бъде наставник, защото ученикът скоро надраства нуждата от такъв (стига наставникът да си е свършил работата добре), а после наставникът е този, който негодува срещу възгледа за равенство или защото е надминат. Но невъзможността на възгледа отиваше по-далече. Тя никога нямаше да го надмине. Щеше просто много бързо да остарее и усещанията й за живота, един толкова кратък живот, никога нямаше да може да се сравнят с неговите.