Корлат не се беше поколебала с малазанския сержант Уискиджак — Спинок беше чул трагичната история, свързана със завоюването на Черен Корал и падането на Панион Домин. И за дългото отсъствие на Корлат и нейния брат, Орфантал. При все това Уискиджак тогава беше мъж, прехвърлящ четиридесетте — преживял беше по-голямата част от живота си. А кой можеше да каже дали връзката е могла да продължи? Когато, след един ужасно къс отрязък от време, Корлат щеше да види как грохва любимият й, прегърбен, с треперещи ръце и гаснеща памет.
Спинок почти можеше да си представи края на това, когато Корлат, с разбито сърце, в един момент щеше да се окаже с нож в ръцете и да размисля дали да прояви милост, като сложи край на живота на съпруга си. Струваше ли си да очаква човек това? „Не сме ли бездруго достатъчно обременени?“
— Ако не беше страстта, която усетих в лоното си — каза жената, която вече лежеше под него, — щях да помисля, че си безразличен, Спинок Дурав. Като че ли не беше тук с мен и макар да казват, че мъжкият меч никога не лъже, вече наистина се чудя дали е така.
Той примига и погледна лицето й. Изключително привлекателно лице. Подхождаше напълно на естеството на нейната отдаденост и в същото време изглеждаше напълно невинно — твърде открито — за този живот на невъздържана страст.
— Извинявай — промълви той. — Чаках да… угаснеш.
Тя се надигна и приглади косата си с дългопръстите си ръце.
— Не успяваме в това напоследък.
„Ах. Това значи е причината за отчаянието ти. Ненаситността.“
— Но ще се върне — каза тя. — Трябва да се върне. Нещо… се променя, Спин.
Той се взря в гладкия й гръб, в изящната извивка на гръбнака, в леката закръгленост на бедрата й, меки и хладни на допир. Отпуснатите рамене говореха или за временна заситеност, или — за по-продължителна умора.
— Нашият господар ти изпраща поздравите си.
Тя се извърна и го погледна, вдигнала вежди от изненада.
— Нима? Не го е правил досега.
Спинок се намръщи. „Да. Не бях помислил за това.“
— Скоро ще напускам.
Погледът й се втвърди.
— Защо се държи така с теб? Все едно, че те притежава. Да правиш каквото той пожелае.
— Стоя на неговото място.
— Но ти не си Синът на Тъмата.
— Така е. Не съм.
— Един ден ще умреш вместо него.
— Да.
— И тогава ще трябва да намери друг глупак.
— Да.
Тя го изгледа с гняв. След това се обърна и бързо стана. Черна кожа, лъскава на светлината на фенерите — нищо момчешко нямаше вече в нея, изящно тяло, цялото в извивки, меко и гладко. Спинок се усмихна.
— Ти също ще ми липсваш.
Тя въздъхна с нещо като примирение. А когато се обърна към него, погледът й беше съвсем открит.
— Правим каквото можем.
— Да.
— Не. Не разбираш. Храмът… моите жрици. Опитваме се, също както се опитва Аномандър Рейк. И той, и ние. Стремим се да се придържаме към някакъв смисъл, към някаква цел. Той си въобразява, че може да се намери в борбите на по-низшите — на човешките същества и жалките им вражди. Греши. Ние знаем това и той също го знае. Храмът, Спин, избира друг път. Възраждането на нашия Портал, завръщането на Майката Тъма в нашия живот, в душите ни.
— Да. И?
Лицето й посърна.
— Проваляме се, също като него. Ние го знаем, той също. Синът на Тъмата не ми изпраща поздравите си.
„Но… но той каза «жрица».“
„Значи нямаше предвид тази.“
Спинок се изправи, посегна към пода за дрехите си.
— Върховна жрице. Какво можеш да ми кажеш за култа към Избавителя?
— Какво?
Погледна я. Тревогата в очите й го удиви.
— Не ме интересува опрощението. Приемането на Т’лан Имасс уби този човек… какво щеше да причини на душата му, ако беше приел нас?
— Предпочитам да не мисля, Спин. О, той беше възхитителен, по свой начин — въпреки всичката кръв, която ненужно бе пролята заради това — все пак… прекрасен. Ако не говориш за нашето бреме, то не разбирам въпроса ти.
— Този култ е новороден. Каква форма ще приеме?
Тя отново въздъхна — съвсем необичайно и ново доказателство за умората й.