— Прав си. Много млад е, наистина. И като при всички религии формата му — бъдещето му — ще се намери в това, което става сега, в тези първи мигове. А това е повод за безпокойство, защото макар да се събират поклонници, да поднасят дарове и да се молят, не съществува никаква организация. Нищо не е формулирано — никаква доктрина, — а всички религии се нуждаят от такива неща.
Той потърка замислено брадичка и кимна.
— Защо те интересува това? — попита тя.
— Не съм сигурен, но благодаря за вещото ти мнение. — Замълча, загледан в дрехите в ръцете си. Беше забравил нещо, нещо важно… какво ли можеше да е?
— Не сбърках — отбеляза тя, без да откъсва поглед от него. — Не си на себе си, Спин. Да не би най-сетне да си започнал да негодуваш от исканията на твоя господар?
— Не. — „Може би, но не си заслужава да мисля за това — грешката би била само моя в края на краищата.“ — Всичко ми е наред, Върховна жрице.
В отговор тя изсумтя и му обърна гръб.
— С никого от нас не е наред, Спин.
Той сведе очи и погледът му се спря на меча и колана, лежащи на пода. Разбира се. Беше забравил своя ритуал. Взе оръжието си и докато Върховната жрица замяташе халата си, го отнесе до масата и го сложи на нея. От коравата кожена кесия на колана извади малка гъба, метален флакон с масло от змиорка и зацапан тампон от кожа на акула.
— О — отрони Върховната жрица от прага. — Всичко със света отново е наред. До нова среща, Спин.
— До нова, Върховна жрице — отвърна той, предпочел да пренебрегне сарказма й. И нуждата от това, тъй зле прикрита.
Откъм морето беше дошъл дъжд и бе превърнал равнините в реки от кал. Салинд седеше под временния си заслон, свила крака под себе си, и трепереше. Водата капеше през дупките в покрива. Още хора бяха дошли да дращят на вратата й, но тя бе отпъдила всички.
До гуша й бе дошло да е Върховна жрица. Всичките й усилени сетива за прищевките на Избавителя се оказваха само проклятие. Какво значение имаха всички тези смътни чувства, които долавяше от бога? Нищо не можеше да направи за него.
Това не трябваше да я изненадва и тя си казваше, че изпитва не болка, а нещо друго, нещо по-безлично. Може би беше терзанието й заради набъбващия списък от жертви, докато Градитан и садистичната му тълпа продължаваха да тероризират лагера — дотолкова, че някои вече се канеха да напуснат веднага щом пътят изсъхне. Или провалът й с Помръкващия. Очакванията, с които бе натоварена, в очите на толкова много хора, бяха твърде големи и смазващи. Не можеше да се надява да отвърне на всички. И всъщност вече откриваше, че не може да отговори на нито едно.
Думите бяха празни пред лицето на жестоката воля. Безпомощни бяха да защитят каквато и да било претенция за святост, за личното аз, за свободата им да избират как да живеят и с кого. Съпричастието я обсебваше. Състраданието отваряше рани, които само втвърдяването на душата можеше да предотврати в бъдеще, а тя не искаше това — твърде много лица беше видяла, вглеждала се беше в твърде много очи и се беше присвивала в ужас от тяхната студенина, от насладата в злобната им присъда.
„Праведните ще наложат своята власт да бъдат съдници. Праведните са първите, които свиват ръце в юмруци, първите, които заглушават гласа на несъгласните, първите, които насилват другите към покорство.“
„Живея в село на слабите и съм най-слабата от всички. Нищо славно няма в това да си безпомощен. Нито има надежда.“
Дъждът плющеше, тътнеше по плочестия скосен покрив на колибата, грохотът на пороя изпълваше черепа й. „Това, че Избавителят ще прегърне, не е нито справедливо, нито несправедливо. Никой смъртен не може да съди поведението им в името на Избавителя. Как смеят да си го въобразят?“ Окаяни лица подминаваха едно след друго, надничаха през цепнатините на вратата й. Искаше й се да ги наругае всички. „Проклети глупци. Опрощението не е достатъчно!“ Но те щяха да се вторачат в нея с помръкнали очи и горестни, отчаяно вкопчени във вярата, че всеки въпрос носи отговор, вкопчени в представата, че човек страда заслужено и че знанието за причината би облекчило страданието.
Знанието, казваше си Салинд, не облекчава нищо. То само запълва пространства, които иначе ще са удавени в отчаяние.
„Можете ли да живеете без отговори? Всички вие, запитайте се сами това. Можете ли да живеете без отговори? Защото ако не можете, съвсем сигурно е, че ще измислите свои отговори и те ще ви утешат. А всички онези, които не споделят възгледа ви, по силата на самото си съществуване ще вселят страх и омраза в сърцето ви. Кой бог благославя това?“
— Не съм никаква Върховна жрица — изграчи тя, водата се стичаше по лицето й.