Навън в калта изшляпаха тежки ботуши. Вратата се отвори и една тъмна фигура затули бледосивата светлина.
— Салинд.
Тя примига, мъчеше се да различи кой й говори с такова… такова състрадание.
— Не ме питай нищо. Още по-малко ми казвай.
Мъжът пристъпи напред, вратата се затвори с влажно проскърцване и в колибата отново се възцари сумрак. Той спря, от дългото му кожено наметало капеше вода.
— Няма да стане така.
— Който и да си — рече Салинд, — не те каня. Това е моят дом.
— Моите извинения, Върховна жрице.
— Миришеш на секс.
— Да, предполагам.
— Не ме докосвай. Отрова съм.
— Аз… никакво желание нямам… да те докосвам, Върховна жрице. Минах през това село — условията са отчайващи. Синът на Тъмата, знам много добре, няма дълго да търпи такава нищета.
Тя примижа към него.
— Ти си приятелят на Помръкващия. Единственият Тайст Андий, когото хората благоволяват да забележат.
— Това ли мислите наистина за нас? Би било… жалко.
— Болна съм. Моля те, върви си.
— Името ми е Спинок Дурав. Може да съм ти го казал, когато се видяхме последния път — не си спомням, а явно и ти. Ти ме… предизвика, Върховна жрице…
— Не. Отхвърлих те, Спинок Дурав.
Имаше като че ли някаква кисела насмешка в тона му, когато отвърна:
— Може би двамата сме едни и същи.
— О, не, вечен оптимист — изсумтя тя.
Той изведнъж се наведе и сложи топлата си длан на челото й. Тя се дръпна. Спинок се изправи.
— Гориш от треска.
— Просто си иди.
— Ще си ида, но смятам да те взема с мен…
— А всички други болни в лагера? Всички ли ще изнесеш? Или само мен, само тази, към която си изпитал жал? Освен ако те подтиква не жалост.
— Ще пратя лечители да се погрижат за лагера…
— Направи това, да. Мога да почакам с другите.
— Салинд…
— Това не е името ми.
— Не е ли? Но аз…
— Просто го избрах. Нямах име. Не и като дете, не и допреди няколко месеца. Нямах изобщо никакво име, Спинок Дурав. Знаеш ли защо все още не съм изнасилена? Повечето други жени са. Повечето деца — също. Но не и аз. Толкова ли съм грозна? Не, не в плът — дори и аз знам това. Защото бях дете на Мъртвото семе — знаеш ли какво означава това, Тайст Андий? Майка ми е пълзяла обезумяла на едно бойно поле, бъркала е в гащите на мъртви войници, докато намери здрав и твърд член. После го поемала в себе си и ако се окажела благословена, той се изливал в нея. Семе на мъртъв мъж. Имах много братя и сестри, семейство от лели и майка, тя накрая изгни от някаква ужасна болест, която прояде плътта й — мозъкът й вече отдавна си бе отишъл. Не съм изнасилена, защото съм недосегаема.
Беше я зяпнал, явно стъписан и онемял от ужас.
Тя закашля и съжали, че й призлява толкова често — но винаги ставаше така.
— Сега можеш да си вървиш, Спинок Дурав.
— Това място е гнило.
И той пристъпи напред, за да я вдигне.
Тя се присви.
— Не разбираш ли? Болна съм, защото той е болен!
Той спря и тя най-сетне можа да открои очите му: гористо зелени и леко дръпнати. И толкова много състрадание струеше в погледа му.
— Избавителя? Да, предполагам. Хайде.
И я вдигна. Без усилие. А тя трябваше да се бори, трябваше да има свободата на избор, но беше твърде слаба. Посегна да го избута с ръце, ала вместо това се вкопчи безпомощно в наметалото му. Като дете.
Дете.
— Когато спре дъждът — промълви той, а дъхът му опари пламналата й от треската буза. — Когато спре дъждът, ще пресъградим. Ще направим всичко това отново. Сухо, топло.
— Не ме изнасилвай.
— Никакви приказки повече за това. Треската ще събуди много ужаси. Спи сега.
„Няма да съдя. Дори този свой живот. Няма да… слабост има на света. Всякаква. Слабост всякаква…“
Спинок Дурав пристъпи навън с изпадналата в несвяст жена в ръце и се огледа. Обкръжаваха го фигури, закачулени и гологлави, водата се стичаше от дрипите им.
— Тя е болна — каза им. — Трябва й лек.
Никой не проговори.
Той се поколеба.
— Синът на Тъмата ще бъде уведомен за вашите… трудности.
Започнаха да се обръщат, да се стапят в сивите пелени на дъжда. След няколко мига Спинок се оказа съвсем сам. Пое към града.
„Синът на Тъмата ще бъде уведомен… но той вече знае, нали? Знае, но оставя всичко на… на кого? На мен? На сиърдомина? На самия Избавител?“
„Предай поздравите ми на жрицата.“
„На нея значи. На това крехко същество в прегръдката ми. Ще се погрижа за нея, защото в нея е отговорът.“
„Богове, отговорът на какво?“
Колебливо и несигурно закрачи обратно в кишата и калта. Нощ чакаше.
А някъде от дълбините на паметта му изплува фрагментът от стара поема. „Луната не вали, но плаче.“ Уви, не можеше да си спомни останалото и трябваше да се задоволи само с тази фраза… макар да не звучеше никак утешително всъщност.