„Бих могъл да попитам Ендест… ах, не, няма да е с нас известно време. Върховната жрица може би. Тя знае всяка писана някога поема на Тайст Андий, макар и само за да се надсмива над всички. Все пак.“
Думите го измъчваха. Подиграваха се със своето двусмислие. Предпочиташе нещата да са прости и праволинейни. Стабилни като героична скулптура — онези паметници от мрамор и алабастър на някоя велика личност, която, честно казано, изобщо не е била толкова велика, колкото се вярва и проглася, и всъщност изобщо не е приличала на бялото лъскаво лице над богоподобното тяло… „О, Бездната да ме вземе, стига с това!“
В лагера, след като Тайст Андий си тръгна с полумъртвата Върховна жрица в ръце, плешивият жрец, нисък, кривокрак и мокър под прогизналия от дъжда вълнен халат, изкуцука до Градитан.
— Видя ли?
Бившият войник изсумтя.
— Изкусен бях, знаеш ли. Върхът на меча, право в черепа на тоя кучи син. В името на Гуглата, как смее да идва тука?
Жрецът — жрец на някакъв неизвестен бог някъде на юг, Бастион може би — изцъка с език.
— Работата, Урдо, е, че…
— Затвори я тая твоя уста. Вонята ти никой няма да я търпи повече, ясно? Нищо, че задникът си въобразява, че е единственият тука и че може да го използва като проклетото си име. Нищо, ще си плати той много скоро.
— Най-покорни извинения. Исках да кажа, че тя си отиде вече.
— Какво от това?
— Тя беше очите на Избавителя — ушите му, всичко негово в смъртния свят — а сега онзи Тайст Андий я отнесе. Което значи, че можем да правим, ъъ, каквото ни хареса.
При тези думи Градитан бавно се усмихна. И отвърна с тих и съвсем спокоен глас:
— Каквото правехме досега ли, Монкрат?
— Докато тя беше тук, оставаше възможност Помръкващия да се събуди за святата си роля. Вече не се налага да се притесняваме и от двамата.
— Аз никога не съм се притеснявал, първо — изръмжа някогашният урдоман. — Върви се сври в дупката си и вземи със себе си която ти харесва — както каза, нищо не ни спира вече.
След като ужасното същество се отдалечи, Градитан махна с ръка на един от помощниците си.
— Проследи онази тайстандийска свиня в Нощ. Но стой на разстояние. После извести приятелите ни в града. Всичко е под контрол при Могилата — това им предай, ясно? Върви и се върни преди разсъмване, и можеш да си вземеш от жените — някоя, която искаш да позадържиш, ако щеш, или да я удушиш под себе си — все ми е тая. Върви!
Стоеше под дъжда, изпълнен с доволство. Всичко изглеждаше все по-добре и по-добре. А щом се загледаше примижал към далечния град, почти можеше да различи онази прокълната кула с отвратителната статуя на дракон… Да, скоро всичко онова щеше да рухне. Хубаво и кърваво.
И макар да не го съзнаваше — не достатъчно, за да схване причината за внезапния трепет, който го обзе — обърна гръб на онзи невиждащ поглед. Без да знае, прекъсна връзката със сънените студени очи на влечуго, които можеха да виждат много надалече — през дъжд, през дим, през каменни стени, ако поискат.
А Силана не беше изваяна от камък статуя. Неспящ, всевиждащ закрилник и страж, възлюблена на Сина на Тъмата, с остър като обсидиан разум и безпогрешна преценка — тя съвсем сигурно бе всичко това. И ужасна в своя гняв. Малцина смъртни изобщо можеха да си представят на какво е способна неумолимо справедливата.
И толкова по-добре.
„Милост в състрадание никой дракон не търпи.“
Когато не можеш да се осланяш на умението с меча, е необходимо нещо друго. Гняв. Проклятието е в това, че гневът натрошава своя съсъд, нанася пукнатини в крехката глина, намира всички слаби места в сместа, слюдестите зрънца, които се оголват по ръбовете на натрошените чирепи. Никакво възстановяване не е възможно, никакво лепило, процеждащо се навън, щом фрагментите се притиснат един в друг, за да бъде загладено с върха на пръста.
Нимандър мислеше за глина. Провесените в мрежи амфори, които подрънкваха от двете страни на фургона, с ужасния нектар вътре, пораждаха гняв може би не по-различен от онзи, който кипваше във вените му, когато се биеше. Казваха, че гневът в боя е дар от боговете. Той самият го беше чул от устата на онзи малазански морски пехотинец, Детсмел, в трюма на флагманския кораб на адюнктата по време на една от многото нощи, когато мъжът слизаше долу в тъмния търбух с кана ром.
Отначало Нимандър бе отхвърлял компанията му — както и събратята му. Но малазанецът се оказа настойчив като сапьор, подравящ крепостни стени. Ромът прокапваше в гърлата, разхлабваше пантите на езиците и след време всички укрепления и бастиони разтвориха врати и портали.