Ромът беше разпалил огън в мозъка на Нимандър, огън, който мяташе треперлива червена светлина над гъмжило от спомени, сбрани призрачно около изстинало огнище. Имало беше някаква цитадела, някъде, място от детството, укрепено и защитено от онзи, когото всичките наричаха Татко. Заснежени хребети, обкръжили каменен път, водещ към портата с амбразури, вятър, който вие от сивите планини — временно убежище, из което десетки деца щъкаха подивели като плъхове, а високият Аномандър Рейк обикаляше по коридорите с богоподобно безразличие.
Кой бе обитавал там преди това? Къде бяха всичките майки? Този спомен беше изгубен, изгубен напълно.
Имало беше и някакъв жрец, древен спътник на Сина на Тъмата, чиято задача бе да поддържа котилото нахранено, облечено и здраво. Гледал беше на всички тях с очи, изпълнени с ужас и отчаяние, разбирайки, несъмнено — много преди някой от тях да го е разбрал — бъдещето, което ги чака. Разбирал го беше достатъчно добре, за да затаи топлината си… о, той беше страшилище за всички тях, но въпреки цялата си ярост никога нямаше да им навреди.
И понеже знаеха това, те често злоупотребяваха със свободата си. Неведнъж се бяха подигравали с горкия старец. Търкаляли бяха стакани в краката му, докато минаваше, и пищяха от възторг, когато краката му ги подритваха, за да се разхвърчат, да заподскачат по пода и да се пръснат, или — още по-добре — когато загубеше равновесие и паднеше на гръб, примижал от болка.
Какъв жесток огън, как разпалваше всички тези грозни спомени. Детсмел, вечно дремещ и привидно разсеян, беше извлякъл историята им от устите им. От онази цитадела, скрита в недрата на някаква далечна планинска верига, до внезапното, стъписващо идване на един странник — състарения изгърбен Тайст Андий, който се оказа, за изумление на всички тях, брат на самия Аномандър. И споровете, отекващи от личните покои на бащата, докато братята се караха за неведоми тям неща — взимани решения, решения предстоящи, безпощадното разгръщане на греховете на духа, което водеше до сурови обвинения и хладни, дори ледени мълчания.
Дни по-късно, в мрака на нощта, незнайно как бе сключен мир. Тогава баща им дойде при тях, за да им каже как Андарист ще ги отведе всички. На някакъв остров, място с топлина, с ивици мек пясък и кристалночисти води, с дървета, отрупани с плод. А там, застанал в дъното при това възвестяване на новото бъдеще, беше старият Ендест Силан, с лице, опустошено от някакво неудържимо чувство — нямаше да има никакви чаши в краката му вече, никакви насмешки и малки пакостници, разтичали се, за да избягат от въображаемото гонене (никога не гонеше, никога не посягаше да сграбчи някого от тях, никога не вдигаше ръка, гласа си не повишаваше дори; беше само фокусът на тяхната непочтителност — непочтителност, която така и нямаше да се осмелят да проявят към своя баща). Имал беше своето предназначение и го беше изпълнил, а сега плачеше със сълзи, докато събираха децата и се отвори лабиринтът, порталът към неизвестен, загадъчен нов свят, където всичко бе възможно.
Андарист ги преведе.
Щяха да научат нови неща. Оръжията ги очакваха.
Оказа се суров учител. Не за подигравка, о, не, това бързо стана ясно от едно небрежно перване по главата — и Скинтик отхвърча; перване в отговор на някоя измърморена насмешка, несъмнено.
Игрите свършиха. Светът изведнъж стана сериозен.
Заобичаха стареца. Обикнаха го твърде много, както се оказа, защото докато Аномандър се бе оказал годен да изтласка от тях ужасите на зрелостта и на ужасния външен свят, то Андарист беше различен.
От децата ставаха съвършени войници, съвършени убийци. Те нямаха усет за тленност. Не се бояха от смъртта. Извличаха възхитително удоволствие от унищожаването дори когато това унищожаване включваше отнемане на живот. Играеха си с жестокостта и гледаха резултатите. Разбираха простотата на силата, скрита в оръжието в ръката.
„Виж детето с пръчката в ръка — и виж как всяка твар наоколо бяга, разбрала добре какво е възможно и какво най-вероятно предстои. Виж детето, което оглежда земята и замахва с пръчката, за да избива насекоми, да мачка цветя, да води война на погром. А сега смени пръчката с меч. Обясни как не е нужно да се мисли за вина, когато тези, които трябва да умрат, са врагът.“
„И ги пусни да се развихрят, тези деца с пламнали от възбуда очи.“
Добри войници. Андарист ги беше направил добри войници. Кое дете, в края на краищата, не познава гнева?
Но съдът се троши.
Съдът се троши.