Скинтик продължи:
— По-скоро говореше… като за равни.
— Да. Но това е без значение, Скин — той няма да ни помогне.
— Не се надявах на това. По-скоро да реши да направи нещо по свои лични причини, но нещо, което в края на краищата да ни реши проблема.
— Не бих заложил и петак на това, Скин.
Приближиха се до развалините и се смълчаха. Колкото и да беше порутена, кулата все пак изглеждаше внушителна. Въпреки свирепия слънчев зной въздухът беше някак щипещ и злокобно студен.
От най-високата стена се издаваше част от таван, малко под най-горния ред камъни, който се протягаше без никаква друга видима опора и хвърляше дълбока сянка върху пръстения под. Срещуположната стена стигаше едва колкото да обхване тесен сводест вход. Пред този вход и леко встрани имаше тумбест глинен съд, в който бяха поникнали няколко рехави растения с клюмнали листа, толкова не на място сред цялата атмосфера на запуснатост, че Нимандър ги зяпна с неверие.
Каллор отиде пред входа, смъкна едната си плетена метална ръкавица и плесна с нея обраслата с корени рамка.
— Ще ни поздравиш ли? — попита високо, с твърд тон.
Отвътре се чу смътно шумолене, последвано от тънък хриплив глас:
— Трябва ли?
— Ледът отдавна си отиде, Джагът. Равнините са сухи и пусти. Дори прахта на Т’лан Имасс е издухана. Не искаш ли да узнаеш нещо за света, който тъй дълго си пренебрегвал?
— Защо? Нищо не се променя.
Каллор хвърли доволна усмивка към Нимандър и Скинтик, след което отново се обърна към тъмния вход.
— Ще ни поканиш ли вътре, Джагът? Аз съм Върховният…
— Зная кой си, о, Господарю на безсилието. Кралю на пепелищата. Владетелю на Мъртвите земи. Роден за слава и прокълнат да я унищожава всеки път. Убиецо на блянове. Рушителю на…
— Добре, добре. Достатъчно. Не съм аз този, който живее в руини.
— Не, но винаги ги оставяш след себе си, Каллор. Хайде, влезте, ти и твоите двама Други. Поздравявам ви като гости, тъй че няма да изтръгна живота ви и да погълна душите ви със звънлив смях. Не, просто ще ви направя чай.
Нимандър и Скинтик пристъпиха след Каллор в мрака.
Въздухът беше студен, камъните — обвити в бял, прошарен с кехлибарени жилки скреж. Там, където трябваше да са другите две стени, се издигаха черни лъскави прегради от някакво неизвестно вещество и да се загледаш в тях дълго означаваше да се замаеш — Нимандър едва не залитна напред, но Скинтик го задържа и му изшепна:
— Не обръщай внимание на леда, братовчеде.
Лед. Да, беше точно това. Изумително прозрачен лед…
Пред малко огнище се беше присвила фигура. Дългопръстите ръце окачаха почерняло котле на куката над жаравата.
— Изядох последните печени сладкиши, за жалост. — Думите се изсипаха монотонно изпод широката черна плъстена шапка. — Повечето просто подминават. Нищо интересно не виждат. Никой не се е доближил да се възхити на градината ми.
— Градината ти? — учуди се Скинтик.
— Да. Малка е, знаеш ли. Скромна.
— Гърнето с двете цветя.
— Точно така. Лесна за оправяне. Всичко по-голямо и плевенето ще те побърка, разбираш ли.
— Отнема цялото време — подхвърли Каллор, докато оглеждаше наоколо.
— Точно така.
Дълъг каменен олтар с грижливо сгънати бели кожи служеше за легло на джагъта. Близо до него имаше писалище, дървото беше почерняло, а столът пред него беше с висок гръб и тапициран с еленова кожа. В една ниша в най-високата стена стоеше триног сребърен свещник, окислен до черно. Свещи от пчелен восък мъждукаха с треперлива жълта светлина. До олтара беше подпрян огромен меч в ножница, с кръстата дръжка, дълга колкото детска ръка. Оръжието бе обвито в гъста паяжина.
— Знаеш името ми — каза Каллор. — Но аз още не съм чул твоето.
— Вярно е.
Нещо опасно се промъкна в гласа на Каллор, когато заяви:
— Държа да знам името на своя домакин.
— Веднъж, преди много време, пред мен дойде един вълчи бог. Кажи ми, Каллор, разбираш ли естеството на зверските богове? Не, разбира се. Ти си само един звяр, в обидния смисъл — обиден за зверовете сиреч. И тъй, защо най-древните богове на този свят са били, всички до един, зверове?
— Въпросът не ме интересува, джагът.
— А отговорът?
— Имаш ли отговор?
Ръцете се пресегнаха, вдигнаха котлето от куката и пара обви дългите пръсти.
— Това трябва да се позапари малко. Необичаен ли съм в склонността си да отбягвам такива преки въпроси? Черта, присъща изключително на джагътите? Едва ли. Знанието може да е безплатно; гласът ми — не. Скъперник съм, уви, макар че невинаги съм бил такъв.
— Тъй като не виждам особена ценност точно в това, няма да се пазаря с теб — каза Каллор.
— А, ами Другите с теб? Те дали няма да се интересуват?