Скинтик се покашля и рече:
— Високопочитаеми, не притежаваме нищо ценно за особа като теб.
— Твърде скромен си, Тайст Андий.
— Нима?
— Всяко същество е възникнало от същество не от своя вид. Истински повод за удивление, чудо, изковано в пламъците на хаоса, защото всъщност хаосът шепне в нашата кръв, какъвто и да е цветът й. Само ако одраскам кожата ти, толкова леко, че да оставя само една мигновена резка, това, което ще взема от теб под нокътя си, съдържа цялата истина за теб, за живота ти, дори за смъртта ти, стига да не пострадаш от насилие. Код, ако предпочиташ, привидно точен и подреден. И все пак хаосът кипи. При всичките ти прилики с твоя баща нито ти, нито тъй назованият Нимандър, нито който и да е от вашите братя и сестри не е идентичен на Аномандър Драгнипурейк. Отричаш ли това?
— Разбира се, че не…
— За всеки вид звяр съществува първи такъв звяр, по-различен от родителите си, отколкото останалите му събратя, от който с времето възниква нова порода. Е ли тогава този първороден бог?
— Ти говореше за вълчи бог — каза Скинтик. — Започна да ни разказваш история.
— Така беше. Но трябва да ви накарам да разберете. Въпрос на същности. За да видиш вълк и да знаеш, че е чист вълк, трябва да притежаваш образа на чист вълк, на съвършен вълк.
— Нелепо — изсумтя Каллор. — Виждаш непознат звяр и някой ти казва, че е вълк — и от този спомен, а може би и няколко други след него, си създал своя образ на вълк. В моите империи философи бълваха такива глупости столетия наред, докато, разбира се, накрая ми омръзнаха и заповядах да ги изтезават и екзекутират.
Откъм изгърбения джагът се чу странен, приглушен звук. Нимандър видя, че раменете му се тресат, и разбра, че древното същество се смее.
— Убил съм и няколко джагъта — каза Каллор. Не като похвала, просто заявление. Предупреждение.
— Чаят е готов — каза домакинът им и наля тъмната течност в четири глинени чаши, които Нимандър не бе забелязал досега. — Може би се чудите какво правех, когато вълчият бог ме намери. Бягах. Предрешен. Бяхме се сбрали, за да затворим един тиран, но съюзниците ни се обърнаха срещу нас и продължиха избиването. Мисля, че може би съм прокълнат винаги да се оказвам на неподходящото място в неподходящия момент.
— Съюзници Т’лан Имасс — каза Каллор. — Толкова по-зле, че така и не са те намерили.
— Крон, кланът Бек’атана Илк, които обитаваха Стръмнините над Гневното море. Четиридесет и трима ловци и Гадател на кости. Те ме намериха.
Скинтик клекна да вземе две от чашите, изправи се и подаде едната на Нимандър. Парата, вдигаща се от чая, беше омайваща, с лека нотка на мента, карамфил и още нещо. Вкусът бе стипчив.
— Моята къде е? — попита сърдито Каллор. — Щом трябва да слушам това същество, ще пия от чая му.
Усмихнат, Скинтик му посочи другите две чаши, чакащи на пода.
Джагътът отново се изсмя тихо.
— Раест беше името на тирана, когото надвихме. Едно от моите по-неприятно арогантни деца. Не оплаках падането му. Във всеки случай, за разлика от Раест, никога не съм бил от перчещите се. Признак на слабост е да блестиш ослепително със силата си. Жалка липса на самочувствие. Нужда, която те подронва. Аз бях много по-… уверен.
Вече бе задържал вниманието на Каллор.
— Убил си четиридесет и трима Т’лан Имасс и един Гадател на кости?
— Избих ги всички. — Джагътът бавно отпи от чашата си. — Само малцина Т’лан Имасс… — Интонацията му уподоби съвършено казаното от самия Каллор преди малко. — Кажете, прочие, харесва ли ви моето жилище? Градината ми?
— Самотата те е побъркала — каза Каллор.
— Иска ти се вече да научиш всичко за това, нали, о, Господарю на провалите? Пий от чая, да не се обидя.
Озъбен, Каллор се наведе да вземе чашата си.
Лявата ръка на джагъта се стрелна и сграбчи Каллор за китката.
— Ти нарани онзи вълчи бог.
Нимандър зяпна, като видя как старецът се заизвива, за да се освободи. Вените изпъкнаха на скулата, мускулите на челюстта се издадоха под брадата. Но пускане нямаше. Сбръчканата зелена ръка дори не трепна.
— Когато разсипваше своето царство — продължи джагътът. — Нарани го ужасно.
— Пусни ме — изхриптя Каллор. И с другата си ръка посегна назад за дръжката на меча си.
Лявата ръка на джагъта изведнъж се отдръпна.
Каллор залитна назад и Нимандър видя белия отпечатък от пръсти, обкръжил китката на стария воин.
— Един домакин не се държи така. Принуждаваш ме да те убия.
— О, я по-кротко, Каллор. Тази кула някога беше Азат. Да я събудя ли за теб?
В почуда, Нимандър видя как Каллор отстъпи назад към входа с оцъклени очи на сбръчканото пребледняло лице, на което бавно се изписа разбиране.