— Готос, какво правиш тук?
— Къде другаде да бъда? А сега остани отвън — тези двама Тайст Андий трябва да заминат за малко.
От стомаха на Нимандър се надигна топлина. Погледна в паника Скинтик. Приятелят му бавно се смъкваше на колене. Празната чаша в ръката му падна, изтъркаля се по влажната земя. Нимандър зяпна джагъта.
— Какво си направил?
— Само необходимото.
Каллор изръмжа, обърна се рязко и закрачи към изхода. Подхвърли през рамо:
— Няма да чакам дълго.
Очите на Нимандър отново бяха привлечени от ледените стени. Черни дълбини, а вътре в тях се движеха смътни фигури. Залитна, протегна ръце напред…
— О, не пристъпвай там…
А след това пропадаше напред, ръцете му пронизваха стената пред него без никаква съпротива.
— Нимандър, недей…
Чернота.
Десра заобиколи фургона и спря до впрегнатия вол. Отпусна ръка на гърба му, усети топлината на животното, вълнистите гънки по кожата при всяко трепване от хапещите мухи. Наведе се да погледне окото му и се смая, като видя колко нежни са миглите му. „Трябва да приемаш света такъв, какъвто е.“ Последните думи на Андарист към нея, преди да го вземе светът.
Не беше трудно. Хората или имаха сила, или нямаха. Слабите будеха в нея отвращение, примесено с мрачно презрение. Ако изобщо избираха, то изборът им винаги се оказваше грешен. Оставяха се светът да ги сломява непрекъснато, а после се чудеха — с помръкнали очи като на този вол — защо е толкова жесток. Но не в света беше проблемът, нали? Проблемът беше в непрекъснатото изпречване на пътя на побеснялата чарда. Проблемът бе, че не учеха нищо от каквото и да било. Нищо.
Слабите хора бяха повече от силните. Слабите бяха легион. Някои просто не бяха достатъчно умни, за да се справят с нещо повече от непосредствените нужди: да засееш нивата, да ожънеш и занесеш ожънатото на гумното, да нахраниш добитъка. Детето да отгледаш, монета да скъташ за следващата делва с ейл, за следващата торбичка д’баянг. Не виждаха оттатък хоризонта. Не виждаха дори съседната долина. Светът отвън бе мястото, откъдето идваха разни неща, неща, които носят неприятности, които разбъркват добре подредения живот. Мисленето не ги интересуваше. Дълбочините бяха плашещи, дългите пътища бяха безцелно пътуване, в което човек може накрая да се изгуби и да умре, свит в крайпътната канавка.
Толкова много слаби бе виждала. Умираха несправедливо с хиляди. С десетки хиляди. Умираха, защото се кланяха на невежеството и вярваха, че този сляп бог би могъл да ги спаси.
Сред силните едва малцина заслужаваха внимание. Повечето бяха насилници. Заплахите им бяха физически или емоционални, но целта — същата: да накарат жертвата да се чувства слаба. И самоналожената задача на тези насилници бе да убедят колкото може повече хора, че те са по рождение слаби и че животът им е нищожен и жалък. А станеше ли това, насилникът заявяваше: „Правете каквото аз кажа и ще ви пазя. Аз ще бъда силата ви… освен ако не ме разгневите. Ако ме разгневите, ще ви тероризирам. Може дори да ви убия.“ Много имаше от тези кучи синове, със свински очички, нагли момченца в големи тела. Или гадни кучки с рибешки очи — макар че тия, след като докажеха на жертвите си колко са слаби, излочваха всичката пролята кръв. Нежни езичета пърхаха навътре-навън. Имаше ги физическите насилници и емоционалните насилници, и едните, и другите се наслаждаваха от унищожаването на живот.
Не, за тях тя нямаше време. Но съществуваха други, чиято сила бе от много по-рядък вид. Не бяха лесни за намиране, защото не разкриваха нищо. Те бяха кротки. Често вярваха, че са много по-слаби, отколкото всъщност бяха. Но притиснеш ли ги твърде силно, се изненадваха от себе си, като откриваха, че не могат да отстъпят нито крачка повече, че в душите им се е издигнала стена, неподатлива преграда, която не може да бъде премината. Да намериш такъв като тях бе най-скъпоценното откритие.
Десра неведнъж си бе играла на насилник, повече от досада, отколкото заради нещо друго. Излочила беше своя дял кръв.
Като нищо можеше да направи същото с този тук, Клип — стига изобщо да се върнеше при тях, а нямаше гаранция за това. Да, щеше да използва него и други като него, които си въобразяваха, че са силни, но всъщност бяха слаби — или поне тя щеше да го докаже, рано или късно. Вкусът на тяхната кръв определено не беше по-чист, нито по-сладък.
Но в края на краищата тя бе направила своето откритие. Открила беше един, чиято сила е абсолютна. Пред него самата тя се чувстваше слаба, но по един крайно приятен, крайно удовлетворителен начин — пред него тя можеше да отстъпи каквото поиска, без страх, че един ден той ще го използва срещу нея. Не и този.