Не и Нимандър Голит.
Десра видя как Каллор излезе от руините. Развълнуван беше и му личеше отдалече. Закрачи между плашилата — дългата ризница шумолеше — и излезе на пътя. Стигна до фургона, стъпи с крак на дървената спица, след което спря и погледна Клип.
— Тоя глупак трябва да го изхвърлите — измърмори на Аранта, която седеше до Клип, изпънала тънко парче плат над лицето му, за да го пази от слънцето.
В отговор тя само се усмихна.
Десра изгледа намръщено стареца.
— Къде са другите?
— Да. Другите — изсумтя Каллор.
— Е?
Той се надигна над ритлите.
— Джагътът реши да ги използва… за тяхно нещастие.
„Да ги използва?“
Ненанда се извърна рязко на капрата.
— Какъв джагът?
Но Десра вече се беше обърнала и тичаше през канавката и изсъхналото поле. Между съборените плашила…
„Та кой е този Умиращ бог?“
Скинтик, който познаваше себе си добре, който знаеше, че въображението му е най-смъртоносното оръжие, което използва срещу себе си, който знаеше, че при всяка ситуация може да се изсмее — да се гмурне в дълбините на абсурдността в отчаян опит да спаси разума си, — усети, че се събужда върху някаква прашна варовикова платформа, не повече от двадесет крачки широка. Беше обкръжена от маслинови дръвчета, горичка от стари изкривени стволове и тъмни набръчкани листа, дърветата — отрупани с плод. Топъл вятър се хлъзгаше по голото му тяло и правеше — поне засега — слънчевата светлина не толкова потискаща. Въздухът миришеше на сол.
Около платформата се издигаха основи на колони. Боядисани бяха в тъмно винено, но боята бе започнала да се лющи, оголвайки грубата жълта скала отдолу.
„Кой е този Умиращ бог?“
Главата го болеше. Скинтик бавно се надигна и заслони очи от яркия блясък, но слънчевата светлина отскачаше от камъка и спасение нямаше. Той простена, изправи се с мъка и залитна. Богове, тази болка в главата! Пулсираше, изригваше на ослепителни мълнии зад очите му.
„Кой е този Умиращ…“
Под дърветата имаше трупове — всъщност предимно Кости и гнили парцали, туфи коса, черепи с изпъната по тях съсухрена кожа. Яркоцветни някога одежди, странни обувки, лъскави копчета и накити, злато по оголените зъби.
Слънцето беше… зло. Сякаш зноят му, светлината му по някакъв начин го убиваше, пронизваше плътта му, разкъсваше мозъка му. Ставаше му все по-зле.
Изведнъж осъзна, че на този свят няма нито един жив. Дори дърветата умираха. Океаните се изпаряваха и смърт цареше навсякъде. Не можеше да се избегне. Слънцето се бе превърнало в убиец.
„Кой е този…“
Можеш да мечтаеш за бъдещето. Можеш да го виждаш като едва разпознаваемо продължение на това, което можеш да видиш наоколо всеки миг. Да го видиш като прогрес, задвижена сила с ослепителен триумф в самия край. Или всеки следващ момент като най-извисения връх, поне до мига, в който се открои следващият връх. Селякът засява, за да подхрани надеждата за благо, за изобилие и за утехата, което идва с предвидимото мироздание, сведено до следващия сезон. Прави възлияния, за да напомни на боговете, че редът съществува.
Можеш да мечтаеш, най-малкото, за място за своя син, за своята дъщеря. Кой би искал да остави детето си в свят на гибел, на неизбежно унищожение? И важно ли беше дали смъртта идва като сила, неподвластна на ничий контрол, или като логично следствие от пожелателна глупост? Не, не беше. След като не бе останал никой, който да разсъждава над такива въпроси.
Гняв и безумие. Някой тук бе изиграл върховната шега. Засял беше с живот един свят, гледал бе избуяването му, след което бе предизвикал гнева на слънцето. В смъртоносна буря, в мигновено изхранване на отровна светлина — и сезонът на живота бе свършил. Просто така.
„Кой е…“
Богът умира, когато умре последният вярващ. Извисява се нагоре, подут и бял, потъва надолу в незрими дълбини. Разпада се на прах. Издухва го поривът на горещия вятър.
Отровни лъчи пронизваха мозъка на Скинтик, разкъсваха и последните въжета, които все още го държаха на пристана. И изведнъж той се освободи, понесе се нагоре към небето. Свободен, да, защото вече нищо нямаше значение. Трупащите богатство, детеубийците, насилниците над невинни, всичко това вече не съществуваше. Заклеймителите на несправедливостта, привикналите към жертвеност, вечно оскърбените — нямаше ги.
Нищо не беше честно. „Нищо. И точно затова умираш, скъпи боже. Точно затова. Как можеш да направиш нещо друго? Слънцето бушува в ярост!“
„Безсмислено!“
„Всички умираме. Безсмислено!“
„Кой…“
Здрава плесница — и той подскочи, и се събуди. Над него бе надвиснало сбръчкано лице с дълги бивни. Вертикални сиви зеници, бялото на очите — едва видимо. „Като проклет козел.“