— Ти беше лош избор за това — каза джагътът. — Да отвръщаш така на отчаянието със смях.
Скинтик зяпна съществото. Не можеше да измисли какво да отвърне.
— Има един последен миг — продължи Готос, — когато всяко живо разумно същество осъзнава, че е свършило, че не е сторено достатъчно, че закъснялото умуване не надживява умирането. Недостатъчно беше сторено — вие Тайст Андий разбрахте това. Аномандър Рейк го разбра. Разбра, че да се обитава само в един свят е лудост. За да оцелееш, трябва да се разпръснеш като насекоми. Рейк откъсна хората си от тяхното самодоволство. И заради това бе прокълнат.
— Видях… видях един умиращ свят.
— Ако това си видял, значи е така. Някъде, някога. На пътищата на Азата един далечен свят пропада в забвение. Угаснал е потенциал. Какво почувства, Скинтик?
— Почувствах се… свободен.
Джагътът се изправи.
— Както казах, лош избор.
— Къде… къде е Нимандър?
Откъм входа — шум…
Десра нахлу в стаята. Видя Скинтик, видя го как бавно се надига от пода. Видя съществото, което трябваше да е Джагът, с дръпнатата назад качулка, оголила зеленикавото нечовешко лице и плешивото теме, с толкова петна по него, че можеше да мине за морска карта на острови с накъсана брегова линия и рифове. Стоеше сред стаята, висок, с вълнен халат.
Но Нимандър го нямаше никъде.
Очите на джагъта се приковаха в нея за миг, след това той се обърна към една от ледените стени.
Тя проследи погледа му.
Залиташе в непрогледния мрак, удрян и блъскан безкрайно. Биеха го юмруци, пръсти деряха дълбоки бразди в кожата му. Ръце се стягаха около крайниците му и дърпаха.
— Този е мой!
— Не, мой!
Изведнъж гласове изреваха от всички посоки и една длан се стегна около кръста на Нимандър, вдигна го високо във въздуха. Гигантската фигура, която го понесе, бягаше, ходилата кънтяха като гръм нагоре по стръмен склон, камъни се затъркаляха, отначало тънък поток, след това — грохот от търкалящи се канари; писъци някъде долу.
Прах го задави и заслепи.
Острото било изхрущя, а след това — още по-стръмно спускане надолу. Сиви облаци се издигаха на валма, лъхна го внезапно искряща топлина, отровни газове защипаха очите, раздраха гърлото му.
Запокитиха го върху гореща пепел.
Гигантското същество надвисна над него.
Нимандър се взря нагоре през сълзите. Видя взряно в него странно детинско лице. Стръмно широко чело зад нагънат челен ръб, от който веждите се сипеха надолу на гъсти валма от светли, почти бели косми. Кръгли гладки бузи, дебели устни, чип нос, бледа издута гуша под закръглената брадичка. Кожата му беше светложълта, очите — смарагдовозелени.
Заговори на езика на Тайст Андий.
— Аз съм като тебе. И моето място не е тук.
Гласът беше тих, детски. Великанът бавно примига, след това се усмихна, лъснаха остри като ками зъби.
Нимандър проговори с усилие:
— Къде… кои… всички онези хора…
— Духове. Пленени като мравки в кехлибар. Но не е кехлибар. Това е кръвта на дракони.
— Дух ли си?
Огромната глава се поклати за „не“.
— Аз съм Древен. И съм изгубен.
— Древен. — Нимандър се намръщи. — Така се наричаш. Защо?
Раменете се свиха, като разтърсени хълмове.
— Духовете ме нарекоха така.
— Как се озова тук?
— Не знам. Бях се изгубил, разбираш ли?
— А преди това?
— Бях другаде. Строях неща. От камък. Но всяка къща, която построявах, след това изчезваше — не знам къде. Беше ужасно… отчайващо.
— Имаш ли име?
— Древен.
— Нищо друго?
— Понякога издялвах камъка. Да го накарам да заприлича на дърво. Или кост. Помня… залези. Различни слънца, всяка нощ, различни слънца. Понякога две. Понякога три, едното жарко и свирепо, другите — като деца. Бих построил друга къща, ако можех. Мисля, че ако можех това, щях да престана да съм изгубен.
Нимандър се надигна. Беше покрит с вулканична прах, толкова ситна, че се изсипваше от него като течна.
— Построй къщата си тогава.
— Всеки път щом започна, духовете ме нападат. Стотици, после хиляди. Твърде много.
— Аз минах през ледена стена. — Споменът изведнъж се върна, силен. — Омтоуз Феллак…
— О, ледът е като кръв и кръвта е като лед. Много пътища има за влизане тук. Нито един — за изход. Твоето място не е тук, защото все още не си мъртъв. Ти си изгубен, като мен. Трябва да сме приятели, мисля.
— Не мога да остана…
— Съжалявам.
Паниката кипна, оживяла в душата на Нимандър. Стоеше, затънал до прасците в горещата пепел.
— Не мога… Готос. Намери ме. Готос!