— Помня Готос. — Веждите на Древния се смръщиха ужасно. — Появяваше се точно преди да положа последния камък. Поглеждаше къщата ми и обявяваше, че е „задоволителна“. Задоволителна! О, как мразех тази дума! Моята пот, моята кръв, а той ги наричаше „задоволителна“! А после влизаше вътре и затваряше вратата, а аз полагах последния камък — и къщата изчезваше! Не обичам Готос.
— Не те обвинявам — каза Нимандър, като премълча подозрението, че идването на Готос и изчезването на къщите всъщност са били свързани; че всъщност джагътът ги е… „Събирал ги е. Този Древен строи Къщите на Азат.“
„И е изгубен.“
— Кажи ми — рече Нимандър, — мислиш ли, че има други като теб? Други, там навън, да строят къщи?
— Не знам.
Нимандър се огледа. Назъбените стени на конуса затваряха пространството. Огромни буци пемза и обсидиан лежаха полузаровени в сивата прах.
— Древен, духовете нападат ли те тук?
— В моята яма? Не, не могат да се спуснат по страните.
— Построй си къщата тук.
— Но…
— Използвай ръба за основа.
— Но къщите имат ъгли!
— Направи я кула.
— Къща… в кръвта на дракони? Но тук няма залези.
„Къща в кръвта на дракони. Какво би могло да се случи? Какво би се променило? Защо духовете му отказват това?“
— Ако ти е омръзнало да си изгубен, построй си къща. Но преди да си я довършил, преди да наместиш последния камък, влез в нея. — Нимандър замълча, огледа се и се изсмя. — Няма да имаш избор. Ще я строиш отвътре навън.
— Но тогава кой ще я довърши?
Нимандър извърна очи. Беше влязъл в капан тук, може би завинаги. Ако направеше като Готос, ако останеше вътре в къщата и да изчака довършването й, навярно щеше да намери изход. Можеше да тръгне по онези скрити пътеки. И така щеше да обрече това същество да остане тук вечно. Това дете, този зидар.
„А това не мога да направя. Не съм като Готос. Не съм чак толкова жесток.“
Чу смях в главата си. Фаед, която врещеше от смях. „Не бъди идиот. Излез. Остави този глупак и неговите тъпи строежи! Той е жалък!“
— Аз ще поставя последния камък — каза Нимандър. — Само гледай да е достатъчно малък, за да мога да го вдигна и да го избутам на мястото му. — Вдигна очи и видя, че великанът се усмихва. И не, вече не приличаше на дете, а в очите му нещо грееше, светлината се изля отгоре и го окъпа.
— Друг ставам — каза с дълбок, топъл глас Древният, — когато строя.
— Измъкни го — каза Десра.
— Не мога.
— Защо?
Джагътът примига като гущер.
— Не знам как. Порталът е Омтоуз Феллак, но селението отвъд него е нещо друго. Нищо общо не искам да имам с него.
— Но ти си направил този портал. А порталите се отварят от двете страни.
— Съмнявам се, че изобщо ще го намери — отвърна джагътът. — Дори да допуснем, че някой ще го пусне толкова близо.
— Някой? Кой е там с него?
— Няколко милиона окаяници.
Десра погледна с гняв Скинтик.
— Как можа да допуснеш това?
Той плачеше. Успя само да поклати глава.
— Не обвинявай тогова — каза джагътът. — Не обвинявай никого. Стават злополуки.
— Ти ни упои — обвини го рязко Скинтик, гласът му бе изпълнен с мъка.
— Да, уви. И имах своите основания да го направя… но май се провалиха. Ето защо трябва да съм по-прям, а, ох, колко не обичам да съм прям. Когато видите следващия път Аномандър, кажете му от мен ето това: той избра мъдро. Всеки път изборът му беше мъдър. И му кажете, че от всички, които съм срещал, има само един, който е спечелил уважението ми, и това е той.
Скинтик изхлипа.
Десра се почувства странно потресена от думите на джагъта.
— И нещо за вас — добави той. — Не се доверявайте на Каллор.
Безпомощна и безсилна, тя пристъпи към ледената стена и се взря примижала в тъмните й дълбини.
— Пази се. Тази кръв привлича силно вас, Тайст.
И да, тя го усети. Но не беше нещо, на което да се довериш, нещо, на което да обърнеш внимание дори. Беше лъжата, която винаги бе познавала, лъжата за нещо по-добре ето там, пред теб, за отговора на всички въпроси, просто пред теб. Още една стъпка, и още една. И още една. Диалогът на времето с живите, а времето беше измамно същество, лъжец. Времето обещаваше всичко и не носеше нищо.
Тя се взря в мрака. И й се стори, че улови движение — дълбоко, дълбоко вътре.
— На Джагът не може да се вярва — заяви Каллор, загледан мрачно към снишаващото се слънце. — Особено на Готос.
Аранта се вгледа в древния воин с нетрепващ поглед и макар той да отбягваше очите на сестра й, за Кедевис беше ясно, че Каллор се чувства като под обсада. Женското внимание, този неумолим бараж от хладна преценка, пред който и воин може да потръпне от страх.