Но това беше мимолетно разсейване, знаеше тя. Нещо се беше случило. Десра се беше втурнала в развалините и не се беше върнала. Ненанда пристъпваше нервно на място, без да откъсва очи от рухналата сграда.
— Някои богове са родени, за да страдат — каза Каллор. — Най-добре ще е да тръгнете право за Корал. Накарайте Аномандър Рейк да отприщи своята мощ срещу Умиращия бог, щом връщането на този ваш Клип ви е толкова важно. Най-малкото ще получите възмездие.
— А защо възмездието е толкова важно? — попита Кедевис.
— Защото често е единственото, което ти остава — отвърна Каллор, присвил очи на запад.
— Затова ли те гонят?
Той се обърна и я изгледа.
— Че кой ще ме гони?
— Някой. Това поне е очевидно. Или греша?
— Не грешиш, сестро — заговори Аранта от фургона. — Но пък него винаги са го гонили. Можеш да го видиш в очите му.
— Радвай се, че все още сте ми полезни донякъде — изръмжа Каллор.
Кедевис забеляза гневния поглед на Ненанда в гърба на воина.
Колко време беше изтекло? Дни, навярно и седмици. Нимандър стоеше и гледаше как зидарят гради своята кула. Оформяше камъка с юмруци, с помощта на кръгли каменни чукове, намерени някъде, с увити в кожа дървени млатила, с които оглаждаше ръбовете на пемзата за цокъл, с който бе решил да „олекоти стените“.
За да побере великана, кулата трябваше да е огромна, с четири или повече етажа до тавана. „Направена с кръвта на дракони, стъклото, което тече, пемзата, която се пени със смъртния дъх. Кула, да, но също и паметник, надгробен знак. Какво ще се получи от това? Не зная. Умен беше с тази идея, Нимандър. Твърде умен, за да останеш тук. Трябва да напуснеш, когато кулата изчезне, трябва да си вътре в нея. Аз ще остана.“
Повтаряха този спор отново и отново и всеки път Нимандър надделяваше, не с гениални аргументи, не позовавайки се на егоистичните желания на Древния (защото се оказа, че той няма такива), а само с отказа си да се предаде.
Нищо важно не го очакваше в края на краищата. Ненанда можеше да преведе останалите — той вече се добираше до някаква своя мъдрост, придобиваше сдържаност и със Скинтик и Кедевис, които да го напътстват, щеше да се справи добре. Поне до Корал.
Нимандър беше изгубил твърде много битки — това сам го виждаше. Усещаше всяка рана все още отворена, все още кървяща. Това място щеше да му даде време да се изцери, стига това изобщо да беше възможно. Колко дълго? „Защо не вечност?“
Обкръжаваше ги хор от ридания, армия от духове се валяше в пепелта и прахта в подножието на вулканичния конус. Оплакваха края на света, сякаш този свят ги устройваше чудесно, след като явно не ги устройваше, щом всеки от тях бленуваше да върне плът и кости, кръв и дъх. Мъчеха се да щурмуват склона, но кой знае защо, се проваляха непрекъснато.
Нимандър помагаше с каквото можеше, носеше сечива, но най-често седеше в меката прах, без нищо да вижда, чуваше само жалните ридания извън издигащата се стена на кулата. Не изпитваше нито жажда, нито глад и бавно го напускаше желание, амбиция — всичко, което можеше да е било важно преди.
Мракът около него се усилваше, докато не остана само светлината от неестественото сияние на пемзата. Светът се стесняваше…
Докато…
— Един камък остава. Този камък. Основата на този нисък прозорец, Нимандър, близо до теб е. Ще ти помогна да се изкатериш и да излезеш навън — после намести камъка, ето така… но ми кажи, моля те, защо не можем да напуснем и двамата? Аз съм вътре в кулата. Ти също. Ако наместя камъка…
— Древен — прекъсна го Нимандър. — Ти почти привърши тук. Къде е Готос?
Изненадан поглед и:
— Не знам.
— Не смее да влезе в този свят според мен.
— Може би е така.
— Дори не знам дали това ще подейства — дали ще ти осигури изход.
— Разбирам, Нимандър. Остани вътре с мен. Все ще наместя камъка някак.
— Не знам къде ще те отнесе кулата — отвърна Нимандър. — Обратно в твоя свят, където и да е той, може би — но не и в моя роден. Нищо не знам. Освен това ти издяла това, за да бъде наместено отвън — ъглите…
— Мога да го преоформя, Нимандър.
„Не мога да замина с теб.“
— С това, че открих къде си ти, Древен, аз се изгубих. Ти си зидарят, създателят на къщите. Това е твоята задача. Мястото ти не е тук.
— И твоето също.
— Нима? Отвън има духове на Тайст Андий. И на Тайст Едур. Дори на Лиосан. На падналите в първите войни, когато са изригнали от всяка порта, за да убиват и да гинат. Чуй ги там, отвън! Сключили са мир помежду си — чудо, и аз с радост бих го споделил.
— Ти не си призрак. Те ще те вземат. Ще се сбият за теб, начало на нова война, Нимандър. Ще те разкъсат на парчета.
— Не, ще се разбера с тях, ще ги вразумя…