— Не можеш.
Отчаяние обзе Нимандър, щом осъзна истината в думите на Древния. Дори тук не беше желан. Дори тук щеше да донесе унищожение. „И все пак, когато ме разкъсат, ще умра. Ще стана точно като тях. Кратка война.“
— Помогни ми да изляза през прозореца. — И той се покатери на грубия перваз.
— Както желаеш. Разбирам, Нимандър.
„Да, може би разбираш.“
— Нимандър?
— Да?
— Благодаря ти. За този дар, че можах да създам.
— Следващия път, когато срещнеш Готос — каза Нимандър, докато приятелят му го избутваше през портала, — го фрасни в муцуната заради мен. Ще го направиш ли?
— Да, още една добра идея. Ще ми липсваш. Ти и твоите добри идеи.
Краката му се хлъзнаха в гъстата вулканична прах. Пресегна се в паника, за да се задържи на ръба на прозореца. Отзад и долу зареваха гласове, обзети от внезапен глад. Усещаше страстта им, кипнала, за да го погълне.
Горе от прозореца се чу тежко скърцане и последният камък се показа, с края напред, и застърга, щом го избутаха навън. Изненада Нимандър. Тежестта затисна пръстите му, където се бе задържал, и той изруга от болка, върховете им бяха премазани, и когато издърпа едната си ръка, ноктите останаха под камъка и закапа кръв. Заопипва в паника да се хване пак, изкрещя и издърпа другата си ръка.
Богове, как щеше да се справи с това? С две осакатени ръце, без здрава опора за краката и с обезумялата тълпа, пъплеща към него?
Камъкът неумолимо се провираше навън. Той го подпря с рамо и усети как огромната тежест се намести. Ръцете му започнаха да треперят.
Камъкът вече се беше показал достатъчно и той се пресегна с една ръка и започна да избутва настрани по-близкия край на хлъзгавия от кръвта блок обсидиан. Виждаше умело издяланите ръбове, плоскостите и как всичко щеше по някакъв начин, колкото и невъзможно да изглеждаше, да се намести съвършено. Избутване… още малко… съвсем малко… почти на място…
Хиляди, стотици хиляди — буря от гласове, писъци на отчаяние, на безсилие, неописуем ужас… „Стига! Спрете, моля ви! Спрете!“
Силите му свършваха. Нямаше да може да се справи. Не можеше да издържи повече… с хлип се пусна от ръба и в последния миг, докато залиташе, натисна с две ръце, намести камъка… и вече пропадаше, погълнат от лавината пепел, камъни и жулещи кожата ръбати блокове пемза. Търкаляше се надолу по склона, заровен под все повече отломки. Пламнал. Полузадушен. Заслепен… и нещо се вкопчи в едната махаща безпомощно ръка, здраво, една, после две ръце — малки, женски ръце.
Рамото му пламна от болка, щом ръцете стиснаха още по-силно и го задърпаха. Рухващият склон го теглеше със себе си, жаден да го отнесе — вече разбираше нуждата му, съчувстваше дори, да, и искаше да се предаде, да се остави, да изчезне под срутващия се мрак.
Ръцете го повлякоха навън. Задърпаха го за едната окървавена ръка. Бурята от гласове се развихри отново, вече по-близо, прииждаше. Хладни пръсти задраскаха в ботушите му, нокти се впиха в глезените му и о, колко му беше все едно, нека го вземат, нека…
А след това се изтърколи върху влажна земя. Сумрак и тишина — и хриплив, изненадан дъх над него.
Превъртя се на гръб, закашля, устата му бе пълна с лепкава пепел. Очите му пареха…
Десра бе коленичила над него, навела глава, с изкривено от болка лице. Държеше ръцете му в скута си, като две прекършени крила. Скинтик притича и се наведе до него.
— Помислих, че… тя…
— Колко дълго? — попита Нимандър. — Как сте могли да чакате толкова дълго? Клип…
— Какво? Беше едва няколко мига, Нимандър. Десра… тя влезе… видя… видя те в леда…
Огън изгаряше пръстите му, мяташе пламъци нагоре по дланите и в китките, съскаше яростно нагоре по костите. Прясна кръв капеше от полепналите с прах рани на мястото на ноктите.
— Десра? — простена той. — Защо?
Тя го погледна твърдо.
— Още не сме свършили с теб, Нимандър. О, не. Още не.
— Проклет глупак — измърмори Готос. — Онзи го пазех за по-късно. А сега е свободен.
Нимандър се извъртя.
— Не можеш просто да си събираш хора! Като лъскави камъчета!
— Че защо не? Искам да кажа, че онзи ми трябваше. Сега има Азат в кръвта на дракони…
— Пролятата кръв… кръвта на мъртви дракони…
— И ти смяташ, че разликата е важна? О, горкият аз, и моето вечно безумие! — С рязък жест той нахлузи качулката си, обърна се и седна на трикракото столче пред огнището в поза досущ като онази, в която Нимандър, Скинтик и Каллор го бяха заварили при влизането си. — Ти си идиот, Нимандър. Драконите не играят игри. Разбираш ли ме? Драконите не играят никакви игри! Ах, отчаян съм. Или щях да съм, ако ме интересуваше чак толкова. Но не, просто ще омеся царевични питки. Но с никого няма да ги деля.