— Време е да си ходим — каза Скинтик.
Да, това поне бе очевидно.
— Идват — каза Каллор.
Кедевис погледна, но не можа да зърне никакво движение в сумрака при входа на развалината.
— Вече е много късно за път — ще трябва да лагеруваме тук. Направи ни хубаво ядене, Аранта. Ненанда, ти наклади огън. Цяла къща от пръчки да пламне — това ще накара Готос да трепне, надявам се. Да, привлечете го тук през нощта, за да мога да го убия.
— Не можеш да го убиеш — заяви Аранта и се изпра ви във фургона.
— О? И защо не?
— Трябва да поговоря с него.
Кедевис видя как сродницата й слезе от фургона, оправи гънките на халата си и закрачи към развалините. А Скинтик вече се бе появил там, крепеше Нимандър, чиито ръце бяха почернели от кръв. Зад тях излезе и Десра.
— Тая кучка, сестра ти, е идиотка — изръмжа Каллор.
Кедевис не сметна за нужно да отвръща.
— Ще говори с Готос — защо? Какво изобщо биха могли да си кажат?
Кедевис сви рамене и се обърна.
— Мисля аз да се заема с готвенето.
Капитана умираше, взрян в гигантския воин. Седяха на вълнени одеяла — това на Капитана вече бе подгизнало от кръв. Кръв, която сякаш изтичаше цяла вечност, все едно че тялото му бе само една черупка, строшена и разтворена, и кръвта бликаше навън, изцеждаше се от раните, които нямаше никога вече да се затворят. Осъзна, че отново е там, откъдето бе започнал. Обкръжен от богатство този път, не от пясък, кал и прах край засъхнало речно корито, но имаше ли всъщност някаква разлика? Явно — не.
Само умиращ може да се изсмее на тази истина. Вече разбираше, че има много неща, на които само умиращият може да реагира с искрена насмешка. Като този воин възмездител, седнал кръстато, изгърбен и навъсен срещу него.
Между двамата тлееше малък трикрак мангал. Върху жаравата бе поставено котле и подправеното вино в него димеше, изпълваше въздуха в стаята със сладостен аромат.
— Ще трябва да избиеш някои от вътрешните стени — каза Капитана. — Накарай робите да ти направят ново легло, достатъчно дълго, а и други мебели също.
— Не слушаш — каза великанът. — Ядосвам се, когато хората не слушат.
— Ти си моят наследник…
— Не. Не съм. Робството е мерзост. Робството е това, което тези, които мразят, причиняват на другите. Те мразят себе си. Мразят, за да се изкарат различни, по-добри. Ти. Казал си си, че имаш правото да притежаваш други хора. Казал си си, че те са по-низши от теб, и си помислил, че оковите могат да го докажат.
— Аз обичах робите си. Грижех се за тях.
— Много място за гузна съвест има в ядрото на омразата — отвърна воинът.
— Това е моят дар…
— Всеки се опитва да ми поднася дарове. Отхвърлям ги всичките. Вярваш, че твоят е великолепен. Щедър. Ти си нищо. Империята ти е жалка. Познавал съм селски псета, които бяха по-големи тирани от теб.
— Защо ме изтезаваш с такива думи? Аз умирам. Ти ме уби. И все пак не те мразя заради това. Не, правя те свой наследник. Давам ти своето кралство. Моята армия ще изпълнява заповедите ти. Всичко вече е твое.
— Не го искам.
— Ако не го вземеш ти, ще го вземе някой от офицерите ми.
— Това кралство не може да съществува без робите. Твоята армия няма да е нищо повече от поредната банда разбойници, тъй че все някой ще ги подгони и ще ги унищожи. И всичко, което си се опитал да съградиш, ще бъде забравено.
— Изтезаваш ме.
— Казвам ти истината. Нека офицерите ти да дойдат да ме убият. Ще ги унищожа всички. И ще разпръсна армията ти. Кръв по тревата.
Капитана се взря в това чудовище и разбра, че не може да направи нищо. Потъваше в меките възглавници и дъхът му ставаше все по-плитък. Бе загърнат в халати и кожи, но по-топло не му ставаше.
— Можеше да излъжеш — прошепна той.
Последните му думи. Карса погледа още за миг мъртвото лице. След това потропа с юмрук по дървената врата вляво.
Тя се открехна.
— Всички да напуснат този впряг — заповяда Карса. — Вземете каквото искате — но нямате много време.
После огледа останките от богатия пир, който бе погълнал — докато Капитана само гледаше, самодоволен като богат баща дори докато умираше. Но Карса не беше неговият син. Нито негов наследник, каквото и да искаше този глупак. Беше тоблакай. Теблор. И далече на север го чакаше неговият народ.
Беше ли готов за тях?
Беше.
Щяха ли те да са готови за него? Навярно не.
Чакаше го дълъг път — в това жалко кралство нямаше и един кон, който да е пригоден за него. Замисли се за младостта си, за онези ярки сурови дни, пълни със знамения, когато всеки стрък трева бе наситен със смисъл… но всички тези неща бе сътворил само младият ум. Все още неповехнал от слънцето, все още необрулен от вятъра. Пространства трябваше да се прекосят. Врагове да бъдат надвити с дрезгавите викове на свиреп триумф и кръвта да се плиска във въздуха.