Някога, вече толкова отдавна сякаш, той беше тръгнал на път, за да намери слава. Ала беше открил, че славата изобщо не е това, което си беше представял. Беше жестока истина, която спътниците му тогава бяха разбрали много по-добре, нищо, че той беше Бойният главатар. И все пак те се бяха оставили да ги притегли след себе си и заради това бяха загинали. Силата на волята на Карса ги беше надвила. Какво можеше да се научи от това?
Следовниците ще следват дори до смъртта си. Някаква слабост имаше в такива хора — готовността да надмогнат собствения си инстинкт за самосъхранение. А тази слабост подканяше експлоатацията, може би дори я изискваше. Объркването и несигурността отстъпваха пред простотата, така удобна и толкова гибелна.
Без последователи този Капитан нямаше да е постигнал нищо. Същото беше в сила по целия свят. Войните трябваше да се разпаднат в хаос от набези, схватки, кланета на невинни, в мъстта на кръвните вражди и нищо повече. Никакви паметници нямаше да се вдигат. Никакви храмове, никакви улици и пътища, никакви градове. Никакви кораби, нито мостове. Всяко парче орна земя трябваше да се свие до малкото, с което могат да се оправят неколцина. Без последователи цивилизацията никога нямаше да се роди.
Щеше да каже на своя народ всичко това. Щеше да ги превърне не в свои следовници, а в свои спътници. И заедно щяха да сринат цивилизацията в руини, когато и където я намереха. Защото въпреки всичкото добро, което тя създаваше, единствената й цел бе да ражда следовници — достатъчно, за да тласне в движение силите на разрухата, да отприщи потоп от кръв по прищявката на малцината цинични тирани, родени, за да водят. Да водят, да, с лъжи, с железни думи — дълг, чест, патриотизъм, свобода, — които утоляват глада на преднамерените глупци за величава цел, с обяснение за живота им в мизерия и за мизерията, която носят на други.
Беше видял лицето на врага, двойствената му маска на жалка самопожертвувателност и студеноока властност. Видял беше как водачите поглъщат плътта на падналите. „А това не е пътят на Теблор. Няма да е моят път.“
Шумът от грабенето из стаите вече бе заглъхнал. Бе се възцарила тишина. Карса се пресегна, вдигна с една кука котлето от въглените и го постави на масичката сред останките от храна, сребърните плата и лъскавите бокали.
После изрита мангала и пръсна въглените по красиво тъканите килими, коприните, вълнените одеяла и кожите. Изчака, докато пламъците се разгорят.
После се надигна, промуши се през вратата и излезе.
Светът отвъд лагерните огньове тънеше в мрак. В небето грееше безумно обилие от звезди. В огромен полукръг пред огромния впряг се бе подредило кралството на Капитана. Карса Орлонг застана пред трона на терасата.
— Робите са свободни — заяви той със силен глас, който се разнесе до ушите на всички. — Офицерите ще поделят плячката, конете и всичко останало — равен дял за всички, роби и свободни, войници и занаятчии. Измамите ли някого, ще ви убия.
От прозорците зад него изригваха пламъци. Черен дим се вдигаше на гъст стълб. Той усещаше зноя, лъхащ в гърба му.
— На разсъмване всички ще си тръгнете — продължи Карса. — За дома. Онези, които си нямат дом — да си намерят. И знайте, че времето, което ви давам сега, е единственото, което изобщо ще имате. Защото следващия път, когато ме видите, когато се изпокриете там, в своите градове, ще дойда като унищожител. Пет години или двайсет — това е, което имате, което ви давам. Използвайте го добре. Всички вие — живейте добре.
А че такова сбогуване трябваше да се приеме не като благослов, а като заплаха, разкриваше добре как тези хора разбраха Карса Орлонг — който бе дошъл от север, неуязвим за всички оръжия. Който бе убил Капитана, без дори да го докосне. Който бе освободил робите и разпръснал рицарите на кралството без нито един сблъсък на мечове.
Богът на Разбитото лице бе дошъл сред тях, както всеки от тях щеше да разправя на другите през годините, които им бяха оставени. И докато го разправяха, с опулени очи и ближейки пресъхнали устни, щяха да посягат припряно към халбата с нейния нектар на забравата.
„Някои не можеш да убиеш. Някои са носители на смърт и на съд. Някои, като ти пожелават пълноценен живот, ти обещават смърт. Няма лъжа в това обещание, защото не идва ли смъртта за всички нас? И все пак, колко рядко ще срещнеш онзи, който ще каже това! Без сладък евфемизъм, без увъртане. Без метафора, без аналогия. Има само един истински поет на света, и той говори истината.“