„Бягайте, приятели мои, но няма къде да се скриете. Няма къде.“
„Вижте съдбата си, там, в неговото Разбито лице.“
„Вижте я добре.“
Конете спряха на билото на нисък хълм. Наоколо невидими шепнеха треви.
— Някога предвождах армии — каза Пътника. — Някога бях волята на императора на Малаз.
Сеймар Дев усети горчивина в устата си. Наведе се настрани и изплю.
Мъжът до нея изсумтя, сякаш приел жеста й като коментар.
— Служех на смъртта, разбира се, във всичко, което вършехме. Въпреки всичките ни твърдения, че е обратното. Налагане на мир, прекратяване на глупави кръвни вражди и племенни съперничества. Отваряне на пътища за търговците, без страх от разбойници. Парите течаха като кръв във вените, това бе дарът на всички онези пътища и на мира, който налагахме. И все пак, зад всичко това, той чакаше.
— Слава на цивилизацията — рече Сеймар Дев. — Тя е маяк в тъмното дивачество.
— Със студена усмивка — продължи Пътника, все едно не я чуваше, — той чака. Там, където всички пътища се сливат, където свършва всяка пътека. Чака.
Десетина мига изтекоха в пълно мълчание.
На север нещо гореше, мяташе ярки оранжеви пламъци в небето, огряваше коремите на кипналите облаци черен дим. „Като маяк…“
— Какво гори там? — учуди се Пътника.
Сеймар Дев се изплю отново. Просто не можеше да се отърве от този гаден вкус в устата си.
— Карса Орлонг — отвърна тя. — Карса Орлонг гори, Пътниче. Защото това прави той.
— Не те разбирам.
— Това е погребална клада. И той не скърби. Скатандите вече не съществуват.
— Когато говориш за Карса Орлонг, се плаша — каза Пътника.
Тя кимна на това признание — отклик, който той навярно дори не можа да види. Мъжът до нея беше честен човек. В много отношения честен колкото Карса Орлонг.
А утре тези двамата щяха да се срещнат.
Сеймар Дев добре разбираше страха на Пътника.
9.
Очакването е древното проклятие на човечеството. Можеш да слушаш думите и да виждаш как се разгръщат като венчелистче или пък — точно обратното: всяка дума се огъва и свива, все по-малка и сбита, докато самата същина на смисъла не изчезне с ловко щракване на пръстите. Поети и разказвачи на истории може да бъдат повлечени от едното или другото течение в буйния пожар на прелестното красноречие или в кратката сбитост на стегнатата и безцветна реч.
Както е с изкуството, тъй е и с живота. Вижте онзи мъж без пръсти, застанал зад къщата си. Гурелив е от сън, който не носи никакъв отдих, нито облекчение от обременяващия свят (и всичко останало), а очите му са странно пусти и все едно, че и те са със спуснати кепенци, докато се е вторачил в изгърбената фигура на жена си, която прави някакви странни неща в засаденото си със зеленчуци парче земя.
Ето този е сбит. Съществуването всъщност е една съвсем тясна пролука. Недостатъкът му не е в това, че е неразговорчив поради някаква липса на интелект. Не, умът му е изключително фино наточен. Но той гледа на своята оскъдност на думи — в мисъл, както и в диалог — като на качество, като на знак за сурова мъжественост. Той е превърнал краткостта в обсебеност, в пристрастеност, и в непрестанното им смаляване премахва всякаква надежда за чувство, а с него — и за съчувствие. Когато езикът е безжизнен, за какво служи? Когато смисълът се стопи до нищо, каква истинност поддържа илюзията за дълбочина?
Ба! Поврага такива заблуди! Такива егоистични пози! Отприщи екстравагантността и нека се завихри светът, гъст и пикантен около теб! Разказвай историята на своя живот така, както би го изживял!
Доволното махване с пръсти в този момент би могло да обозначи насмешлива жестокост, докато наблюдаваш този останал без пръсти мъж, който стои смълчан и безизразен, загледан в жена си. Реши както искаш. Неговата жена. Да, представата е негова, изкусно изваяна от неговия собствен възглед за света (възглед на очакване и гняв, и на вечния му провал). Притежанието си има правила и тя трябва да се държи в границите, които тези правила предписват. Това за Газ бе самоочевидно, подробност в собствената му маниакална редакция.