Но Торди какво правеше с всичките тези плоски камъни? С тази странна шарка, която подреждаше там, в тъмната буцеста пръст? Човек нищо не може да посади под камък, нали? Не, тя жертваше плодородната земя, и за какво? Той не знаеше. И знаеше, че може би никога няма да го узнае. Като дейност обаче старателното усърдие на Торди бе явно нарушение на правилата и той трябваше да направи нещо по въпроса. Скоро.
Тази нощ щеше да пребие някого до смърт. Възбуда, да, но хладна. В главата му бръмчаха мухи, звукът се издигаше като вълна и изпълваше черепа му със сто хиляди ледени крачета. Щеше да го направи, да, а това означаваше, че няма да му се наложи да пребие жена си — все още не поне; още няколко дни навярно, може би около седмица — трябваше първо да види как ще продължат нещата.
Да поддържа нещата прости, да не оставя на мухите много място за кацане, това беше тайната. Тайната да опази разсъдъка си.
Безпръстите му ръце горяха с трескав пламък.
Но той всъщност за нищо не мислеше чак толкова, нали? Нищо, което да избие на лицето му, в очите му, в плоската резка на устата му. Знак за мъжественост бе тази безизразна фасада, а когато един мъж няма нищо друго, би могъл да има поне това. И той щеше да го доказва, отново и отново. Нощ след нощ.
Защото това правят хората на изкуството.
Торди си мислеше за много неща, но нито едно от тях не бе особено съществено — или така щеше да прецени тя самата, ако бъдеше принудена да го премисля. Но, разбира се, нямаше никой, който да изрази подобно предизвикателство, и толкова по-добре. Тук в своята градина тя можеше да се рее, безцелно като листо, издухано на повърхността на бавна, ленива река.
Мислеше си за свобода. Мислеше си за това как един ум може да стане на камък, шарките да станат здрави и непоклатими пред лицето на привидно непоносими тежести, и как прахът се процежда смътно като шепот, недоловен от никого. И си мислеше за гладката лъскава повърхност на тези каменни плочки, за восъчния им допир, и как слънцето се отразява от тях меко, млечнобяло и ни най-малко болезнено, щом очите ти се спрат на него. И си спомняше как съпругът й говореше в съня си, как думите се изливаха като от някой бент, запушен, докато беше буден, а насън бентът се отприщваше и той лееше приказки за богове и обещания, подкани и кръвожадна страст, за болката на осакатените ръце и болката на осакатяването, което тези ръце щяха да нанесат.
И забелязваше пеперудите, затанцували над зелената леха вляво, почти на ръка разстояние, стига да изпънеше зацапаната си с пръст длан, но тогава тези оранжевокрили феи щяха да се разлетят, все едно е заплаха за тях. Защото животът беше несигурен и опасността дебнеше под маската на мирен покой.
А коленете я боляха и никъде в мислите й не можеше да се намери очакване — никъде не можеше да се намери такова рязко очертано доказателство за реалност, като рамка на онова, което предстои. Никакъв намек изобщо, докато тя редеше камък след камък. Всичко беше отвън, виждате ли, всичко — отвън.
Чиновникът в кантората на Гилдията на ковачите никога в живота си не беше боравил с чук и клещи. Това, с което боравеше, не изискваше никакви мускули, нито сила над яките като дъбове нозе, нито пот, която да се стича и да люти на очите, нито изблици парещ зной, който пърли космите по ръцете. И тъй, пред лицето на истински ковач, чиновникът сияеше в своята власт.
Задоволството можеше да се види в малките му нацупени устнички, добре извити в двете ъгълчета, можеше да се долови във воднистите му очи, които шареха, без да се спират на нищо; в бледите му длани, стиснали дървен стилос като кама на убиец, с върха, зацапан с мастило и восък. Седеше на столчето си зад широкия тезгях, който разделяше предната стая все едно, че пазеше световното богатство и всякакво обещание за рай, каквото предлагаше членството в тази преблагородна гилдия на своите свещени почтени членове (тук дебелакът намигва).
И така, той си седеше, а на Баратол Мекхар му се искаше да се пресегне над тезгяха, да сграбчи чиновника, да го вдигне във въздуха и да го прекърши на две. И още, и още, докато не останат само трошляци върху надраскания тезгях и стилосът, забит като воински меч в гробна могила.
Мрачно беше веселието в мислите на Баратол, когато чиновникът за пореден път поклати глава.
— Просто е — дори за вас, сигурен съм. Гилдията изисква препоръчителства, особено за спомоществователството на акредитиран член на Гилдията. Без това парите ви не са нищо повече от шлака. — И се усмихна на умния каламбур, изречен пред ковач.