— Не, разбира се. Но не забравяй, ние сме пенсионирани.
— И преследвани от убийци.
— А, бях го забравил това. Прав си. И все пак, Баратол, съмнявам се, че ние, неколцината малазанци тук, ще можем да поддържаме дълго търговията ти.
— Новото посолство има рота стражи.
— Вярно.
— А тук живеят и други малазанци. Дезертьори от кампаниите на север…
— Това също е вярно, макар че те обикновено се крият от нас — не че ни интересува. Всъщност ще ни се да ги привлечем на тезгяха. Каква полза от всички тия сръдни?
— На тия, които идват при мен, ще им казвам точно това, тъй че може да си помагаме.
Малът хвърли мокрия конус и отри ръце в гамашите си.
— По-вкусни бяха, когато бях хлапе — макар че бяха по-скъпи, защото трябваше вещица, за да направи леда. Тук, разбира се, е свързано с някои от газовете долу в каверните.
Баратол си помисли за миг за това, докато гледаше лечителя с начервените му устни, и видя, съвсем мигновено, как трябва да е изглеждал като дете.
— Трябва да намеря подходящо място за ковачницата си. Ще повървиш ли с мен, Малът?
— С радост — отвърна лечителят. — Виж, познавам града — какво точно търсиш?
И Баратол му каза.
И ах, как се изсмя Малът, а после навлязоха в мрачните камери на градското сърце, където кръв кипеше с грохот и беше възможно всякакво коварство. Стига умът да е настроен така. Ум като на Баратол Мекхар, когато е хвърлена — да, хвърлена — гадната ръкавица.
Волът, същият онзи вол, полюшваше глава и теглеше колата със зидария през сводестия вход, в блажената сянка за няколко тежки крачки, след което — отново под яркия зной, нежно примигващ. И се озова в двор, а наблизо имаше вода, сладка и прохладна, ромонът беше като подкана, мирисът — мек като целувка по широкия лъскав нос с още по-нежните русоляви косми, и волът извърна натам глава, и нямаше ли мъжът с камшика да прояви жалост към умореното прежадняло добиче?
Нямаше. Колата трябваше първо да се разтовари, тъй че волът трябваше да стои, смълчан и тъжен, челюстите да преживят бавно закуската с тежко мляскане и влажно пощракване на кътници, а мухите бяха влудяващи, но какво можеше да се направи с мухите? Нищичко, не и преди нощният мраз да ги прогони и да остави вола да заспи, прав в могъществото си под звездите (с малко късмет), където, навярно, спяха мухите.
Разбира се, да разбереш ума на един вол означава да похабиш неопределено количество време, преди да си осъзнал любезната кротост в чувствеността на тревопасното. Вдигни поглед тогава към двата смътно шавливи образа, които се промъкват през портата — не работници, които се тътрят насам-натам из оживеното строителство в старото имение; нито чиновници, нито слуги; нито зидари, инженери или инспектори, нито оценители или пък надзиратели. По всичко личи, че са дребни хитреци, но всъщност са по-лоши и от това…
Дванайсет имена в списъка. Едно задраскано, за щастие. Други единайсет намерени и след това избягали като хлъзгавите змиорки, каквито си бяха несъмнено, подгонени заради дълг, лош късмет и капризите на една явно злонамерена вселена, решила на всяка цена да им носи нещастие и какви ли не още злочестия. Но важен ли е този провал за главорезите, пратени да наложат събирането или да нанесат наказанието — проблемът не е на тези двама мъже, нали?
Облекчени от всякакво бреме, благословени с изключителния дар на свободата, Скорч и Леф бяха тук, в това имение, което скоро щеше да е най-богатото и пищно и което вече се извисяваше над забравата и развалата, за да загърне като обсипано с драгоценни камъни наметало загадъчното пристигане на благородна особа — жена според мълвата, цялата забулена, но очите й! „О, какви очи! И как ще се разширяват, щом я хвана долу…“
Скорч и Леф. Пристъпват нервно. Озъртат се объркани, готови всеки миг сякаш да хукнат навън с по някоя открадната тухла, ако не с торба железни клинове…
— Ей — вие двамата! Какво търсите тука?
Сепнаха се, гузни. Скорч зяпна ококорено сивокосия началник, закрачил към тях — джадроуби, толкова кривокрак, че сякаш бе нагазил до бедрата в кал. Леф сведе глава, сякаш инстинктивно отбягваше замаха на брадва — което говореше много за живота му досега, нали — а след това направи малка стъпка напред и се опита да се усмихне, което се получи толкова зле, че не можеше да се нарече дори гримаса.
— Има ли тук кастелан, с който можем да поговорим? — попита Леф.
— За какво?
— За пазачи на портата — каза Леф. — Имаме много квалификации.