— О. Някои да са приложими?
— Какво?
Леф погледна Скорч и забеляза паниката, плъзнала като горски пожар по лицето му. Не отстъпваше на отчаянието, усилващо се в самия него. Лудост беше да си въобразяват, че могат просто ей така да изкачат по-горното стъпало на стълбата. Лудост!
— Ние… ъъъ, ами можем да й разхождаме кучетата.
— Тъй ли? Предполагам, че бихте могли. Стига господарката да имаше кучета.
— Тя няма ли? — попита Леф.
— Какво да няма?
— Кучета. Които да можем да разхождаме.
— Няма даже и такива, които да не можете да разхождате.
— Можем да пазим портата! — викна Скорч. — Затова сме дошли! Да ни наемат за охрана на имението. Ако си мислиш, че не можем да въртим меч или да стреляме с арбалет, значи не ни познаваш изобщо, нали?
— Прав си — отвърна старшията. — Не ви.
Леф се намръщи.
— Какво „не ни“?
— Стойте тук — каза старецът и се обърна. — Ще доведа кастелан Стъдлок.
След като старшията се отдалечи през пушилката — проследен с кротък копнеж от вола до купчината зидария, — Леф се обърна към Скорч.
— Стъдлок ли?
Скорч сви безпомощно рамене.
— Никога не съм чувал за него. Защо, а ти?
— Не. Не съм, разбира се. Щях да го запомня.
— Защо?
— Защо? Ти проклет от Гуглата идиот ли си?
— Какво изобщо правим тук, Леф?
— Торвалд отказа, забрави ли? Всичко ни отказа. Прекалено е добър вече за такива като нас. Тъй че ще му покажем. Ще се наемем в това хубаво имение. Като стражи. С униформите, с лъскавите токи и кожените ремъци за мечовете. А той ще се проклина, че не ни иска повече, за партньори или каквото и да е. От жена му е, да знаеш от мен — тя изобщо не ни харесва, особено теб, Скорч, това ни докара ти и да знаеш, скоро няма да го забравя това, да не си и помислил друго.
И си затвори устата и застана мирно, защото старшията се връщаше, а до него щапукаше някаква фигура, така увита с нещо като памучни пелени, че правеше по три стъпки при всяко подбутване напред от страна на старшията. Ходилата под дрипавите пешове бяха толкова малки, че можеше да минат за копита. Главата на кастелана беше покрита с качулка, а в сянката на широкия отвор на качулката имаше нещо, което можеше да мине за маска. Облечените в ръкавици ръце бяха изпънати нагоре в жест, който напомни на Леф — а след малко и на Скорч — за богомолка, и ако това беше кастеланът на имението, то някой беше изкривил света по начин, невъобразим както за Леф, така и за Скорч.
— Ето ги, сър — каза старшията.
Имаше ли очи зад дупките на тази лъскава маска? Кой можеше да каже? Но главата се кривна и нещо подсказа на двамата — като крака на паяци, полазили по гръбнаците им, — че ги оглеждат.
— Колко вярно — каза кастелан Стъдлок с глас, който напомни на Леф за пясък под ноктите на пръстите, а пък Скорч си помисли как винаги има някоя чайка, която гълчи всички останали, а ако другите се съюзят срещу нея и й заграчат, ами, всеки има право на свобода и равенство, нали? — Колко вярно — повтори повитият маскиран мъж (или жена, но пък старшията беше казал „сър“, нали). — Дворцови стражи трябват. Господарката ще пристигне днес всъщност, от провинцията. Желателно е подобаващо представяне. — Кастеланът замълча, огъна се напред от кръста и Леф зърна червеникавия блясък на нечовешки очи в дупките на маската. — Ти, как ти е името?
— Л-леф Бахан, сър, така се казвам.
— Ял си сурова речна мида, нали?
— Какво? Ъъъ, скоро не съм.
Един повит пръст се изпъна и бавно се поклати.
— Рисковано. Моля, отвори си устата и си покажи езика.
— Какво? Ъъъ, така ли?
— Така е добре. Много добре, м-да. Тъй. — Кастеланът се изправи отново. — Червеи грева. Заразен си. Гнойни пъпки на езика ти. Носът ти капе, нали? Клепачите сърбят — яйцата го правят това, а почнат ли да се люпят, хм, червеите ще изпълзят от ъглите на очите ти. Сурова речна мида, тц, тц.
Леф се хвана за главата.
— Богове, трябва да намеря лечител! Трябва да…
— Няма нужда. С удоволствие ще се погрижа болестта ти да се изцери — трябва да сте представителни за господарката, м-да, застанали мирно от двете страни на портата. Добре облечени, здрави и без паразити. Малката караулка я довършват. Ще се наложи да наемем поне още трима, да попълним състава — имате ли благонадеждни приятели, годни за такава работа?
— Ъъъ… — намеси се Скорч, след като беше явно, че Леф временно е изгубил дар слово, — бихме могли. Мога да изляза и да видя…
— Чудесно. Твоето име?
— Скорч. Ъъъ… имаме препоръки…
— Няма нужда. Убеден съм в способността си да преценявам характера и заключих, че вие двамата, макар и да не може да се смятате за особено интелигентни, все пак сте склонни към вярност. Това ще ви гарантира напредък в кариерата тук, сигурен съм, тъй че ще сте усърдни, както подобава на тайното ви подозрение, че сте надскочили компетентността си. Всичко това — добре. Също тъй, доволен съм да отбележа, че нямате паразити от най-противния, затъпяващ вид. Тъй че иди, Скорч, и ни намери още един, двама или трима стражи. Междувременно аз ще се погрижа за Леф Бахан.