Тримата бързо кимнаха.
Чувстваше се леко несигурен на крака, но пък знаеше, че това няма нищо общо с утаечната слабост от раната. Тази слабост бе на духа. Сякаш старостта беше скочила на гърба му, бе забила ноктите си във всяка става и сега висеше там, с всеки миг ставаше по-тежка. Вървеше изгърбил рамене и това като че ли се бе появило като нов навик или може би винаги го беше имало, а едва сега го забелязваше в крайната му проява.
Мечът на онова пияно пале беше пронизал нещо наистина жизненоважно и никой малазански лечител, нито какъвто и да било лечител, можеше да го изцери.
Постара се да вложи увереност в походката си, докато си пробиваше път през уличната тълпа, но задачата не беше лесна. „Полупиян. Бричовете смъкнати до глезените ми. Сериозни оправдания за случилото се онази нощ. Вдовицата Сефлара храчи отрова, след като е изтрезняла достатъчно, за да разбере какво е станало, сигурно все още храчи. С дъщеря й. О, никакво изнасилване — твърде много триумф имаше в очите на момичето, за да е това, макар че лицето й засия от радост, когато ухажорът й връхлетя да защити честта й. След като шокът заглъхна. Изобщо не трябваше да се връщам и да обяснявам…“
Но това бе вчерашен кошмар, всички онези искри, обсипали неприятната сцена, всяка плаха дума, предназначена да замаже положението. Какво беше очаквал? Какво беше искал да намери там? Успокоение?
Преди години вече щеше да е загладил всичко, почти без усилие. Тук промълвена дума, там — срещнати погледи. Леко докосване, съвсем лек натиск. Но пък преди години… „Преди години това изобщо нямаше да се случи. Пиян глупак!“
Но за младежа с меча ли се отнасяха тези думи, или за него самия?
Стигна до голямото училище за дуелиране, мина през отворената порта и излезе на ярката слънчева светлина в двора за упражнения. Двайсетина млади потни въздебели ученици пъплеха из прахоляка и тракаха с дървените оръжия. На повечето, забеляза моментално, им липсваше нужната агресия, инстинктът на убиеца. Подскачаха по площадката колкото да отбягнат ударите, мушкаха напред с върховете на пръчките без никаква настървеност. Стъпките им, както забеляза, бяха безобразни.
Инструкторката им стоеше в сянката на една колона в покритата алея отзад. Изобщо не следеше бъркотията в двора, забила поглед, както изглежда, в някакъв разпран шев на едната си кожена ръкавица.
Мурильо заобиколи трениращата тълпа през белите облаци прах и се приближи до нея. Тя го изгледа за миг и вниманието й отново се върна на ръкавицата.
— Извинете. Вие ли сте учителката по дуелиране?
— Аз съм — отвърна тя, без да поглежда към учениците, където две от битките вече бяха станали сериозни. — Е, какво има?
Мурильо огледа за миг свадата на тепиха.
— Зависи.
— Добър отговор — изсумтя учителката. — Какво мога да направя за вас? Имате някой внук или дъщеря и искате да я хвърлите тук? Дрехите ви, изглежда, са били скъпи… някога. По всичко личи, че не можете да си позволите това училище, освен, разбира се, ако не сте някой от ония миризливи богаташи, които нарочно се обличат дрипаво. Стари пари и прочие.
— Явно цената ви е висока — отбеляза Мурильо. — Действа ли всъщност?
— Класовете са пълни. Има списъци на чакащи.
— Чудех се дали няма да ви трябва помощ. С основен инструктаж.
— В коя школа сте тренирали?
— Карпала.
Тя изсумтя.
— Дето взимаше по един ученик на три години.
— Да.
Този път тя го погледна вече сериозно.
— Последното, което чух, е, че в града са останали седем негови ученици.
— Петима всъщност. Федел падна по едно стълбище и си счупи врата. Беше пиян. Сантбала…
— Бил намушкан в сърцето от Горлас Видикас — първата сериозна победа на тоя досадник.
Мурильо отвърна с гримаса.
— Не беше кой знае какъв дуел. Сантбала беше почти ослепял, но твърде горд, за да си го признае. Едно порязване на китката щеше да даде на Горлас триумфа му.
— Младите предпочитат убийството пред раняването.
— Дуелът се свежда до това, да. За щастие повечето ученици по-скоро ще се намушкат сами, отколкото да прободат някой противник, а такива рани рядко са фатални.
— Вашето име?
— Мурильо.
Тя кимна все едно се беше сетила и сама.
— И сте тук, защото искате да преподавате. Ако се бяхте заели с преподаване, докато Карпала все още беше жив…
— Щеше да ме спипа и да ме убие, да. Той мразеше школите. Всъщност мразеше дуелите. Веднъж каза, че ученето на рапирата е все едно да сложиш отровна змия в детска ръка. Не изпитваше никакво удоволствие от преподаването и изобщо не се изненадваше, когато почти всички от неговите скъпи ученици или се убиваха, или се пропиваха, а и по-лошо.