— Но вие — не.
— Аз не. Аз гонех жени.
— Само че те вече са твърде бързи за вас.
— Нещо такова.
— Аз съм Стони Менакис. Тази школа съществува, за да ме направи богата, и, да, действа много добре. Кажете ми, ще споделяте ли омразата на стария си учител към преподаването?
— Не толкова страстно, предполагам. Не очаквам да изпитвам удоволствие от него, но ще правя каквото е нужно.
— Стъпките.
Той кимна.
— Работата с краката. Изкуството да избягваш. Защитата най-вече, защото това ще ги опази живи. Стопиращи удари към китка, коляно, стъпало.
— Не смъртоносни.
— Да. Не смъртоносни.
Тя въздъхна и се изправи.
— Добре. Стига да мога да си позволя помощта ви.
— Сигурен съм, че можете.
Тя го изгледа насмешливо и добави:
— Не си помисляйте да гоните и мен, между другото.
— Приключил съм с всичко това, или по-скоро то приключи с мен.
— Добре…
В този момент една жена дойде при тях.
Тонът на Стони изведнъж стана… друг.
— Мирла? Какво има?
— Търся Грънтъл…
— Тоя глупак замина с Тригали! Предупредих го да не отива!
— Харло…
— Какво Харло?
Жената трепваше при всяка дума на Стони и Мурильо си помисли, че и той би трепвал пред подобен тон.
— Няма го.
— Какво? Откога?
— Снел каза, че го бил видял преди два дни. Долу при кейовете. И сега го няма… Та той е само на пет…
— Два дни!?
Лицето на Стони пребледня като смъртта, очите й изведнъж се изпълниха с ужас.
— Два дни!?
— Снел казва…
— Глупачка! Снел е лъжец! Проклет крадец!
При това оскърбление Мирла отстъпи назад.
— Ама той ни даде парите…
— След като едва не го удуших, да! Какво е направил на Харло? Какво е направил!
Мирла вече плачеше и кършеше ръце.
— Каза, че нищо не му е направил, Стони…
— Един момент — намеси се Мурильо и пристъпи между двете жени, щом видя, че Стони се кани да тръгне напред, вдигнала ръка. — Изчезнало е дете? Мога да го разглася — познавам някои хора. Моля ви, можем да действаме логично — долу при кейовете, казахте? Ще трябва да разберем кои кораби са напуснали пристанището през последните два дни — търговският сезон едва започва, тъй че не би трябвало да са много. Името му е Харло и е на пет години… — „Богове на бездната, пратила си го по улиците само на пет!“ — Може ли да ми дадете описание? Коса, очи, някакви подробности.
Мирла кимаше, по набръчканите й страни вече се стичаха сълзи. Кимаше и кимаше.
Стони се обърна рязко и хукна.
Мурильо зяпна след нея.
— Тя къде… какво…?
— Това е синът й, разбирате ли — изхлипа Мирла. — Единственият й син, само че не го иска и затова той е с нас, но Снел, той има лоши мисли и прави лоши неща понякога, но не и това, съвсем не е толкова лош, той не би направил нещо толкова лошо на Харло, нали?
— Ще го намерим — каза Мурильо. „По един или друг начин, дръпването на Богинята да ни благослови и да благослови детето.“ — Сега, моля ви, опишете ми го и го опишете добре — какво прави обикновено всеки ден — трябва да знам и това. Всичко, което можете да ми кажете, Мирла. Всичко.
Снел разбираше, по някакъв смътен, но верен начин как другите, които желаят да виждат само най-доброто в него, могат съзнателно да злоупотребят със своята вяра. И дори някоя истина да излезеше на светло, е, тогава въпросът бе просто да изиграе съкрушено самосъжаление и великата закрилница щеше да го вземе в прегръдката си — както правят майките.
Можем ли да се надяваме, че в редки случаи, може би късно през нощта, когато изпълзяват ужасите, той ще си помисли как нещата, които е направил, могат да уязвят вярата на майка му, и не просто вярата в него, но и в самата нея също така? Синът, в края на краищата, е само едно продължение на майката — поне така е вярвала майката, там, в някое незнайно кътче в душата си, невидимо, но здраво като желязна верига. Уязвиш ли детето, уязвена е и майката, защото уязвеното е нейният живот като майка, уроците, които е предала или не е предала, нещата, които е предпочела да не види, да не си обясни, да се престори, че не са такива, каквито са.
Плачете за майката. Снел не плаче и никога няма да плаче, ще спести цялото си бъдеще, за да плаче единствено за себе си. Пълзящите ужаси събуждаха стряскащи проблясъци на мисъл, почти на съпричастие, но никога не стигаха толкова далече, че да доведат до някакво саморазпознаване или съчувствие към майката, която го обичаше безусловно. Характерът му беше такъв, че приемаше всичко, което му се дава, все едно му е рождено право, цялото, завинаги и вечно.
Гняв към несправедливостта се появяваше, когато нещо — каквото и да е — му бъдеше отказано. Неща, които по право заслужаваше, а той, разбира се, заслужаваше всичко, което поиска. Посягаше към всичко, което поиска — и, о, колко силен бе гневът, когато тези неща му убягваха или пък му бъдеха отнети!