При липсата на онова, което е могло да бъде наложено, едно дете ще създаде структурата на свят, който му приляга. Сътворен от един едва събудил се ум — а явно и още несъбуден, стане ли дума за самоанализ, — този свят се превръща наистина в странно място. Но нека не се възмущаваме на провалите на околните възрастни, свързани кръвно или както и да е. Някои деца са родени в клетка — тя вече е там, в черепчетата им — и тази клетка е тъмна.
Скиташе из улиците и бягаше от жестоките въпроси, с които го замерваше светът. Никакво право нямаха да го обвиняват така. О, само да порастеше, нямаше да позволи на никого да го гони така. Щеше да им смаже физиономиите. Главите щеше да им стъпче. Щеше да ги накара да се страхуват, всички, за да може той да продължи да прави каквото му харесва. Търпение нямаше да порасте, и това беше истината.
И все пак се усети, че е тръгнал към портата Двата вола. Трябваше да разбере в края на краищата. Харло още ли лежеше там? Не го беше ударил толкова силно, нали? Достатъчно, за да го убие? Само ако Харло се беше родил слаб, ако му имаше нещо от самото начало. А това нямаше да е изненада, нали? Собствената му майка го беше захвърлила в края на краищата. Тъй че ако Харло лежеше мъртъв в тревите, какво пък, вината не беше на Снел, нали? Все нещо щеше да го убие, рано или късно.
Тъй че това бе облекчение, но все пак беше добре да провери, за по-сигурно. Ами ако Харло изобщо не беше умрял? Ами ако беше някъде там и замисляше убийство? Можеше да дебне Снел и в този момент! С нож, който си е намерил, или с дебела тояга. Бърз, хитър, способен бързо да се скрие от погледа ти, колкото и да се въртеше Снел на улицата — там е някъде! Изчаква, дебне.
Снел трябваше да докаже някои неща и затова сега тичаше през Майтън. От вонята на залив Кафяв поток и на прокажените му се повръщаше. Обаче — ха! Чуй ги само как пищят, ударени от по-големите камъни, с които ги замеряше! Изкуши се да се позадържи малко, да намери някой от по-гадните, когото можеше да бие и бие с камъни, докато виковете просто не заглъхнат — и нямаше ли това да е милост? По-добре, отколкото да изгние до смърт.
Но не, все още не, може би на връщане, след като постоеше малко горе на хълма, загледан в покрития с мухи труп на Харло — това щеше да е чудесен завършек на деня в края на краищата. Проблемите му — разрешени. Никой не го дебне в сенките. И тогава щеше да хвърля камъните бързо и силно, човешки катапулт — фрас! Разбий го крехкия череп!
Може и да не беше пораснал все още, но можеше да прави някои неща. Можеше да отнема живот.
Отби от пътя и тръгна нагоре по хълма. Точно това беше мястото — как можеше да го забрави? Всяка подробност се беше жигосала в мозъка му. Първият гигантски гоблен в историята на Снел. Убийството на злия му съперник — и виж как драконите кръжат в небето над езерото! Гледай!
Склонът го умори неописуемо, краката му се разтрепериха. Само от нервност, разбира се. Пищялките го заболяха, докато тичаше през тревите. Накрая стигна мястото.
Никой.
Обзе го внезапен ужас. Заозърта се — тука някъде беше! Не беше пострадал изобщо! Сигурно просто бе нагласил всичко, преглъщал беше болката си от всеки ритник. И сега се криеше, да, само за да вкара Снел в беля, и когато Грънтъл се върнеше, да го прати при Качулатия! Грънтъл, който беше превърнал Харло в свой любимец, защото Харло правеше разни неща да помогне, но не донесе ли Снел онази последна торба със сух тор за огнището? Да, той я донесе! Но Грънтъл, разбира се, го нямаше, за да види, нали? Тъй че не знаеше нищо, защото ако знаеше…
„Ако узнае, ще ме убие.“
Изстинал, разтреперан от вятъра, задухал от езерото, Снел затича обратно надолу. Трябваше да се върне у дома, може би не направо вкъщи, някъде наблизо — за да може да скочи на Харло, когато той се появи, за да каже лъжите си за случилото се. Лъжи — Снел нямаше никаква торбичка с монети, нали? Монетите на майката на Харло — ха, не беше ли смешно това? Тя бездруго беше достатъчно богата, тъй че Снел ги заслужаваше тези пари като всеки друг… опипа леко отока на лявата си буза. Кучката го беше ударила само за да си свие парите обратно. Е, щеше да си плати тя някой ден, да, щеше.
Някой ден, да, той щеше да е пораснал. И тогава… „Пазете се!“
Трябваше да умре един прочут някога дуелист, за да започнат хората да се отнасят с Горлас Видикас като с възрастен. Но сега той наистина беше мъж. Мъж, от когото се страхуваха, и член на Съвета. Беше заможен, макар и не изключително богат, но това бе само въпрос на време.